— Да, разбирам — отвърна Древната Евелин. И наистина разбираше. Джифорд не беше просто пострадала. Джифорд беше мъртва. — Ще намеря Мона — рече тя тихо. Не беше сигурна дали Райън я чу.
Той каза нещо неясно и объркано, че ще й се обади, че Лорън ще каже на „семейството“. После затвори. Древната Евелин остави слушалката и тръгна към дрешника, като се подпираше на бастуна си.
Тя не обичаше много Лорън Мейфеър, защото беше арогантна, стерилна, ледена бизнес дама от най-лошия сорт, която предпочиташе документите пред хората. Но се радваше, че се е заела да съобщи на всички. Нямаше обаче да каже на Мона. А Мона трябваше да знае.
Мона беше в къщата на Първа улица. Древната Евелин беше сигурна в това. Вероятно търсеше грамофона и красивите перли.
Древната Евелин още вечерта разбра, че Мона я няма, но никога не се притесняваше за нея. Мона правеше онова, което всички преди нея бяха искали да правят. Тя щеше да вземе от живота онова, което нито баба й, Лаура Лий, нито майка й Сиси, нито самата Евелин бяха успели да вземат. Нито Джифорд.
Джифорд мъртва. Не, това не можеше да бъде. Защо не усетих нищо, когато се е случило? Защо не чух гласа й?
Сега обаче трябва да се върне към належащите неща. Застана насред коридора. Чудеше се дали трябва сама да потърси Мона, да тръгне по неравните улици и тротоари, по които можеше да падне, но всъщност никога не е падала. Сега вече, с излекуваните си очи, можеше да го направи.
Преди година нямаше да посмее да слезе до центъра, но младият доктор Роудс бе премахнал катаракта от очите й и сега тя виждаше така добре, че изумяваше околните. Но само ако решеше да им каже какво е видяла, което не правеше често.
Древната Евелин знаеше много добре, че няма смисъл от приказки. Тя не говореше от години. Хората правеха каквото си искат. Така или иначе, нямаше да й позволят да разкаже на Мона своята история, а тя бе потънала в спомените от ранните си години и вече не изпитваше нужда нито да ги разказва, нито да ги обяснява.
Беше разказала всичко на Алисия и Джифорд — и каква полза от това? В какво се бе превърнал животът им? Всъщност за Джифорд той дори вече бе свършил!
Отново й се стори, че това не може да е вярно. Джифорд не можеше да е мъртва. „Да, Алисия ще откачи. Мона също. И аз, когато най-сетне го проумея.“
Влезе в стаята на Алисия. Тя спеше, свита в леглото като дете. През нощта бе изпила половин бутилка уиски като приспивателно. Това пиене щеше да я убие. „Алисия трябваше да умре“, помисли си Древната Евелин. Та нали тя беше сбърканата, съсипаната.
Вдигна завивката върху раменете й и излезе от стаята. Слезе бавно по стълбището, много, много бавно, като внимателно изследваше всяка нишка от килима с гумения връх на бастуна си. Сновеше с него наляво-надясно, за да се увери, че нищо няма да я препъне. Беше паднала на осемдесетия си рожден ден. Това бе най-неприятното нещо, което й се бе случвало, откакто остаря. Лежа на легло, докато бедрото й заздравя. Но пък сърцето й беше в добра форма, доктор Роудс каза, че ще доживее до сто години.
Той дълго спори с роднините й, които твърдяха, че е твърде стара за операция на очите. „Тя ще ослепее, не разбирате ли? Аз мога да върна зрението й. А и умственото й състояние е отлично.“
Умственото състояние — този израз й хареса и дори го каза на лекаря.
„Защо не говорите с тях? — попита я той в болницата. — Нали знаете, че ви мислят за слабоумна старица.“
Тя се смя много дълго.
„Ами аз съм си такава — рече. — Пък и онези, на които ми харесваше да говоря, вече ги няма. Остана само Мона. Но през повечето време ми говори предимно тя.“
Как се бе смял лекарят на тези думи.
Древната Евелин започна да говори все по-малко. Истината бе, че не би проговорила на никого, ако не ставаше дума за Жулиен.
Единственото, което искаше да направи, е някой ден да разкаже на Мона за Жулиен. Може би днес. Тази мисъл я порази. Да каже на Мона. Грамофонът и перлите бяха в онази къща. Сега Мона можеше да ги вземе.
Тя спря пред поставката за шапки с огледало в нишата. Беше доволна; да, готова да излезе навън. Беше спала с топлата си габардинена рокля, подходяща за мекото време навън. Пък и изобщо не се беше измачкала. Толкова лесно беше да спи седнала, с изправен гръб, с кръстосани на коленете ръце. Слагаше носна кърпа на тапицираната облегалка на стола, под бузата си, в случай че нещо потече от устата й. Но по кърпата рядко имаше петна. Можеше да я ползва дълго.