Нямаше шапка, бяха минали години от последното й излизане — като се изключи сватбата на Роуан Мейфеър — и тя не знаеше какво бе направила Алисия с шапките й. На сватбата със сигурност беше с шапка и ако се помъчеше, дори щеше да си спомни точно с коя, вероятно със сивата със старомодния воал. Или пък беше с розови цветя. Но може и да я е сънувала. Самата сватба не й изглеждаше съвсем реална.
Не, не можеше да изкачи отново стълбите, за да търси шапка, а тук в задната стаичка нямаше. Пък и косата й беше добре фризирана. От години я носеше силно тупирана. Усещаше, че усуканият кичур на тила й не се е разхлабил, фибите си бяха на местата. Косата й образуваше нещо като голям бял ореол около лицето. Никога не съжали, че е побеляла. Не, не й трябваше шапка. А ръкавици вече нямаше, пък и никой нямаше да й купи.
На сватбата на Роуан Мейфеър онази ужасна Лорън Мейфеър бе казала, че вече никой не носи ръкавици, сякаш това имаше значение. Но вероятно беше права.
Ръкавиците не й липсваха чак толкова. Тя си имаше брошки. Пък и чорапите й изобщо не се бяха усукали. Връзките на обувките й бяха вързани. Вчера Мона ги бе завързала много здраво. Така че бе готова да излезе. Не погледна лицето си в огледалото. Вече не го правеше, защото то не беше нейното лице, а нечие чуждо сбръчкано старо лице, с дълбоки вертикални бръчки, много тъжно, много студено, с увиснали клепачи и надиплена кожа. Веждите и брадичката й вече бяха загубили контурите си.
Предпочиташе да мисли за пътя, който й предстоеше. Очакваше го с удоволствие, харесваше й мисълта, че сега Джифорд вече я няма и ако тя падне или я блъсне кола, или пък се изгуби, истеричната й внучка няма да прави сцени. Беше й хубаво, че вече е свободна от любовта й — сякаш някаква врата към света отново се бе отворила широко пред нея. Мона също щеше да усети това след време, това облекчение, това освобождение. Но не веднага.
Тръгна по дългия висок коридор и отвори предната врата. Беше минала година, откакто слезе по стълбите пред входа, като се изключеше сватбата, пък и тогава някой я носеше. Вече нямаше перила, за които да се хване. Стълбчетата бяха изгнили преди доста години, а Алисия и Патрик не бяха направили нищо по въпроса, освен да ги изкъртят и да ги хвърлят под къщата.
„Моят прапрадядо е построил тази къща! — беше обявила Евелин. — Той сам постави тези парапети, избра ги по каталог. А вижте сега в какво позволихте да се превърнат.“ Майната им на всички.
„Майната му и на него“, помисли си тя. Колко го мразеше само — тази огромна сянка, надвиснала над детството й, беснеещият Тобиас, който я стискаше за ръката и съскаше в ухото й: „Вещица, вещица, виж, белязана си“. После извиваше малкия й шести пръст, но тя никога не му отговаряше, мразеше го тихо. Никога не му каза и дума през целия си живот.
Къщата започваше да се руши, което бе по-важно от това дали си мразил човека, който я е построил. Та осъществяването на този проект бе единственото добро дело на Тобиас Мейфеър. Фонтевро, някогашната им красива плантация, бе потънала в блатото, или поне така й казваха, когато настояваше да я заведат да я види. „Заливът погълна старата къща!“ А може и да я лъжеха. Дали да не идеше дотам да провери.
Не, това не беше възможно. Но къщата на Амелия стрийт още я имаше — красива и огромна на своя ъгъл на авенюто — и нещо трябваше да се направи за нея…
С парапет или без парапет, тя щеше да слезе по стълбите с бастуна си, особено сега, когато вече виждаше добре. Справи се с лекота и тръгна по пътеката към желязната врата. Отвори я. Представете си само. Излизаше от къщата за първи път от години.
Примижа от блясъка на колите в далечината, прекоси без проблеми авенюто от страната на реката. Винаги бе харесвала тази част от улицата. Патрик сигурно беше в ресторанта на ъгъла, пиеше и ядеше нещо за закуска, както винаги.
Тя прекоси Амелия стрийт и малката уличка, наречена „Антонин“, застана на ъгъла и се загледа през прозорците на ресторанта. Патрик беше вътре — мършав и блед — седеше до една маса, ядеше бъркани яйца, пиеше бира и четеше вестник. Не я забеляза. Той можеше да си стои там, да пие и да чете вестник половин ден, а после щеше да иде за малко в центъра, да пийне нещо в някой бар във Френския квартал. Късно следобед Алисия щеше да се събуди, да му се обади в бара и да му се разкрещи да се прибира у дома.
Та значи той беше тук и не я виждаше. Пък и как би могъл? Надали очакваше тя да излезе от къщи сама.
Това беше чудесно, точно както искаше. Евелин продължи надолу по пресечката, без никой да я види, без никой да я спре, към центъра.