Колко ясно виждаше чернокорите дъбове и отъпканата трева в парковете. Виждаше и боклуците, останали от Марди Грас, струпани на купчинки в канавките и накамарени по контейнерите за боклук, които като че все не побираха достатъчно.
Мина покрай сивите портативни тоалетни, поставени за празника, от които се носеше смрад. Продължи по Луизиана авеню. Навсякъде имаше боклуци, дори по високите клони на дърветата висяха и блещукаха на слънцето пластмасови мъниста, от онези, които хвърляха от платформите. Няма нищо по-жалко на света от Сейнт Чарлз авеню след парада на Марди Грас.
Тя изчака зеленото на светофара. С нея чакаше стара чернокожа жена, много добре облечена.
— Добро утро, Патриша — каза Древната Евелин на жената и тя се сепна и се ококори под сламената си шапка.
— Госпожице Евелин. Как дойдохте чак дотук?
— Ами отивам в Гардън Дистрикт. Добре съм, Патриша. Нали съм с бастуна. Ще ми се да имах и ръкавици и шапка, но както и да е.
— Срамота, госпожице Евелин — каза възрастната жена, гласът й беше много порядъчен, мек и мелодичен. Сладурана беше тази Патриша, която все ходеше насам-натам с внучето си, което можеше да мине за бяло, но не минаваше, или поне още не се беше усетило за това.
— О, добре съм — рече Древната Евелин. — Моята племенница е горе, в Гардън Дистрикт. Трябва да й дам грамофона. — И после осъзна, че Патриша не знае нищо за това! Тя бе спирала често до портата да си поговорят, но не знаеше цялата история. И как би могла? Древната Евелин за миг се бе заблудила, че говори с някой, който я знаеше.
Патриша още говореше, но Древната Евелин не я чуваше. Светна зелено. Трябваше да пресече.
Тя забърза колкото можеше, като вървеше покрай издигнатата бетонна ивица, която разделяше улицата, защото усилието да се качи и после да слезе от нея бе твърде голямо.
Разбира се, не успя да пресече, докато светеше зелено. Още преди години не успяваше, когато все още редовно слизаше до къщата на Първа улица, за да зърне горката Деидре.
„Всички млади от онова поколение бяха прокълнати“, помисли си тя, превърнаха се в жертви на злобата и глупостта на Карлота Мейфеър. Карлота Мейфеър упояваше и накрая уби своята племенница Деидре. Но защо да мисли за това сега?
Умът й изведнъж бе наводнен от хиляди объркващи мисли.
Кортланд, обичният син на Жулиен, падна по стълбите и умря — пак по вина на Карлота, нали така? Откараха го в Спешното само на две пресечки оттам. Древната Евелин бе седяла на верандата. От стола й се виждаха тухлените стени на болницата. Какъв шок бе за нея, когато научи, че Кортланд е умрял там, само на две преки от къщата й, сред непознати.
И като си помислеше само, че той беше неин баща. О, да, това никога не бе имало значение. Жулиен имаше значение, Стела имаше значение, но бащите и майките — не.
Барбара Ан бе умряла при раждането на Древната Евелин. Всъщност тя не й бе майка в истинския смисъл на думата. Само камея, силует, портрет с маслени бои. „Виж, това е майка ти.“ Сандък, пълен със стари дрехи, в който има броеница и някаква недовършена бродерия, която може би е щяла да стане на торбичка за ароматни треви.
Умът й сега блуждаеше. А броеше убийствата, нали така? Убийствата, извършени от Карлота Мейфеър, която вече беше мъртва, и слава богу.
Убийството на Стела, то беше най-страшното от всички. Определено бе дело на Карлота. Със сигурност трябваше да лежи на нейната съвест. В онези весели дни на 1914-а Евелин и Жулиен знаеха, че ще се случат ужасни неща, но и двамата не можеха да сторят нищо.
За един кратък миг Древната Евелин видя думите от стихотворението, също като в онзи ден преди много години, когато го прочете на Жулиен в спалнята му на тавана. „Просто го виждам, не знам какво означава.“
О, какъв ден беше. Спомняше си го много добре, а и самото настояще й изглеждаше така свежо, така сладостно. Вятърът беше много приятен.
И така, тя продължи да върви.
Ето го и пустото място на Толедано. Никога няма да построят нещо тук. А тези жилищни сгради с апартаменти са толкова неугледни, толкова простовати. Навремето на тяхно място се издигаха разкошни имения, къщи, по-големи и от нейната. Като си помислеше само за всички онези, които си бяха отишли от дните, в които слизаше с Джифорд и Алисия до центъра или в другата посока, към парка. Все пак авенюто бе запазило красотата си. Трамваят се появи с дрънчене, а после зави зад ъгъла — то представляваше един безкраен завой още от времето, в което тя минаваше по нея към Първа улица. Разбира се, вече не можеше да се качи на трамвая. И дума да не става.