Сега не можеше да си спомни кога спря да се вози с него, знаеше само, че е било преди десетилетия. Една нощ за малко да падне от стъпалото, когато се връщаше у дома. Държеше много торби, беше пазарувала в „Маркс Айзък“ и „Мейсън Бланк“ и се наложи самият кондуктор да дойде и да й помогне да стане. Това бе много объркващо и разстройващо. Без да продума, както винаги, тя кимна на кондуктора и докосна ръката му.
После трамваят отмина, въздухът се завихри след него, а тя остана сама на ничия земя. Трафикът изглеждаше безкраен и невъзможен за преодоляване — огромната къща от другата страна на улицата бе като че в съвсем различен свят.
„Щеше ли да повярваш, ако тогава ти бяха казали, че ще живееш още двайсет години, че ще видиш Деидре и горката Джифорд мъртви?“
Беше толкова сигурна, че ще умре в годината, когато бе убита Стела. После пак, когато умря Лаура Лий. Единствената й дъщеря. Помисли си, че ако спре да говори, смъртта сигурно ще дойде и ще я отведе.
Но не стана така. Алисия и Джифорд имаха нужда от нея. После Алисия се омъжи и Мона имаше нужда от нея. Раждането на Мона й върна гласа.
О, не искаше да мисли за тези неща от подобна перспектива. Не и в такава прекрасна утрин. Наистина се опитваше да говори с хората. Просто за нея това бе някак неестествено.
Чуваше, че другите й говорят, или по-скоро — виждаше, че устните им се движат, и знаеше, че искат да им обърне внимание. Но тя можеше да остане в мечтите си, можеше да продължи да върви по улиците на Рим, прегърнала Стела през кръста, или да лежи с нея в малката хотелска стая, да я целува нежно и безкрайно, а гърдите й да се притискат леко към нейните.
О, това беше най-разкошното време. Слава богу, че тогава не знаеше колко сиво може да бъде… после. Тя бе познала широкия свят само веднъж, когато бе със Стела, а след смъртта й светът също умря.
Коя всъщност беше най-голямата й любов? Жулиен в заключената стая или Стела и невероятните им приключения? Не можеше да реши.
Но едно беше сигурно. Жулиен я преследваше, него виждаше в сънищата си наяве, неговия глас чуваше. По едно време дори беше сигурна, че Жулиен всеки миг ще изкачи стълбите пред къщата, както когато тя беше още момиче, ще изблъска прапрадядо й и ще каже: „Пусни момичето, проклет глупако!“, а тя трепери от страх заключена на тавана. Жулиен ще дойде да ме вземе. Нали така, ще дойде. Жулиен все още витаеше около нея. „Пусни грамофона, Евелин. Кажи името ми.“
Стела си отиде по-внезапно и окончателно с трагичната си смърт, изчезна в нещо като сладка агонизираща мъка, сякаш с последния си дъх наистина се бе възнесла на небето. Да, тя със сигурност бе отишла на небето. Как е възможно някой, който е направил толкова хора щастливи, да отиде в ада? Горката Стела. Тя никога не стана истинска вещица. Може би нежните души като нея не искат да преследват никого след смъртта си; може би те решават да приключат по-бързо и по-лесно с всичко. Стела беше само спомен, да, никога не беше витаещ дух.
В хотелската стая в Рим Стела бе пъхнала ръка между краката на Евелин и бе казала:
— Не, не се страхувай. Позволи ми да те докосна. Позволи ми да те гледам. — Разтвори краката й и добави: — Не се срамувай. Не се страхувай, когато си с жена, няма от какво да се страхуваш. Пък и не беше ли нежен с теб чичо Жулиен?
— Не може ли поне да затворим капаците на прозорците — примоли се Евелин. — Много е светло и се чува шумът от площада. Не знам. — Но всъщност тялото й гореше и искаше Стела. Порази я мисълта, че и тя може да докосва нейното тяло, че може да смуче гърдите й и да почувства тежестта й върху себе си. Колко я обичаше. Можеше да потъне изцяло в нея.
Така животът на Древната Евелин приключи окончателно и напълно в онази нощ през 1929 година, когато Стела умря.
Видя я с очите си как пада на пода в дневната, видя и как онзи човек от Таламаска, Артър Лангтри, хуква да изтръгне пистолета от ръцете на Лайънъл Мейфеър. Този човек умря в морето скоро след това. Горкият глупак. А Стела се надяваше да избяга с него, да избяга в Европа и да остави Лашър с нейното дете. О, Стела, как би могло да стане това, как. Древната Евелин се бе опитала да я предупреди за хората от Европа, които пишеха тайните си досиета; беше се опитала да й обясни, че не бива да говори с тях. Карлота знаеше това, трябва да й се признае, макар и по съвсем различни причини.