А ето че сега тук бе още един от тях, а никой нищо не подозираше. Аарън Лайтнър, така се казваше. Всички говореха за него, сякаш е светец, защото имал история на целия род, която започвала още от Донелайт. Какво знаеха те за Донелайт? Жулиен й разказваше шепнешком това-онова, докато лежаха заедно, а музиката свиреше. Жулиен беше ходил там, а останалите не бяха.
Древната Евелин може би щеше да умре след неговата смърт, ако не беше малката Лаура Лий. Не можеше да изостави дъщеря си. Все някое дете я задържаше на тоя свят, теглеше я обратно. Навремето Лаура Лий. А сега Мона. Нима щеше да доживее да види и нейното дете?
Стела беше донесла рокличка за Лаура Лий, искаше да я заведе на училище. Но изведнъж каза: „Скъпа моя, забрави за тези глупости, не я пращай на училище. Горкото малко създание. Винаги съм мразила училището. Елате с нас в Европа. С мен и Лайънъл. Не може цял живот да си стоите все тук“.
Евелин никога не бе виждала Рим, Париж или Лондон, не беше виждала никое от прекрасните кътчета, в които я заведе Стела. Милата Стела, която не беше вярна, а отдадена, и я учеше, че това е по-важно.
Евелин бе облечена със сива копринена рокля в нощта на смъртта й. Носеше и дългия гердан от перли, перлите на Стела. Докато отвеждаха Лайънъл, тя излезе навън, на тревата и започна да плаче. Роклята й беше напълно съсипана. Цялата къща бе посипана със строшено стъкло. Мъртвата Стела лежеше на лъснатия под, а около нея гърмяха електрическите крушки. Стела лежеше там, където всички бяха танцували. Онзи мъж от Таламаска бе ужасен, когато хукна навън… ужасен…
Жулиен, нима ти предвиди това? Сбъдна ли се онова стихотворение? Евелин бе плакала ли плакала, а после, когато всички си отидоха, когато отнесоха тялото на Стела, когато отново настана тишина, а къщата на Първа улица потъна в мрак, в който проблясваха само счупените стъкла, тя се промъкна в библиотеката, извади няколко книги и отвори тайника.
Тук Стела държеше снимките и писмата си, всичко, което бе успяла да скрие от Карлота. „Не искаме тя да разбере за нас, нали, патенце, но, по дяволите, никога няма да изгоря тези снимки.“
Евелин свали дългия наниз от перли от врата си, те бяха на Стела, и ги сложи в тъмния тайник, при доказателствата за техния малък, прекрасен роман.
— Защо просто не можем да се обичаме винаги, Стела? — бе плакала тя на кораба по пътя към дома.
— О, скъпа моя, светът никога не би приел това — каза Стела. Тя вече бе започнала връзка с един мъж на кораба. — Но ние ще се срещаме. Ще уредя за нас едно местенце в центъра.
И изпълни обещанието си. О, колко прекрасен беше онзи малък апартамент, само за тях двете.
Лаура Лий беше на училище по цял ден и нямаше проблеми. Лаура Лий никога не разбра нищо.
Това много забавляваше Евелин — двете със Стела се любеха в малкия разхвърлян апартамент с голи тухлени стени, в който проникваше шума от ресторанта от другата страна на улицата. Никой от семейство Мейфеър не разбра за това. Обичам те, скъпа моя.
Само на Стела бе показвала грамофона на Жулиен. Само Стела знаеше, че Евелин го взе от къщата на Първа улица по негово настояване. Призракът му винаги беше близо до нея, винаги, когато си представеше усещането за допира до косата му, за допира до кожата му.
Години след неговата смърт Евелин се качи в стаята си и нави грамофона. Сложи плочата и пусна валс. Затвори очи и си представи, че танцува с Жулиен — весел и грациозен въпреки възрастта си, винаги готов да се засмее на живота, така търпелив към слабостите и заблудите на останалите. Беше пуснала валса заради малката Лаура Лий.
„Баща ти ми даде тази плоча“, каза тя на дъщеря си. Лицето на детето беше тъжно, направо щеше да я разплаче. Дали Лаура Лий някога бе познала щастието? Тя познаваше покоя и това вероятно бе също толкова хубаво.
Дали Жулиен чуваше грамофона? Дали наистина още беше на земята по свое собствено желание? „Очакват ни мрачни времена, Иви. Но аз няма да се предам. Няма да отида кротко в рая и да го оставя да триумфира. Ще надхитря смъртта, ако мога, така, както е направил той. Ще витая в сенките. Пускай тази мелодия заради мен, за да я чувам, за да ме връща обратно.“
Стела бе толкова объркана, когато чу това. Бяха минали години от смъртта му, двете ядяха спагети, пиеха вино и слушаха диксиленда в едно малко заведение във Френския квартал.