— Вещерски знак — често казваше Тобиас. — И то не един. Червената коса е най-страшният, после идва шестият пръст, а третият е чудовищният ръст. Ей ти, с шестия пръст. Отивай да живееш в къщата на Първа улица, при онези проклетници, които са ти предали дарбите си. Махай се от къщата ми.
Разбира се, тя никога не си отиде, та нали Карлота бе там! По-добре беше да не обръща внимание на стареца и да си гледа живота, да се грижи за Лаура Лий. Лаура Лий започна да боледува, щом завърши гимназия. Горката, прекара живота си в събиране на бездомни котки, говореше им, бродеше из квартала да ги търси, хранеше ги, докато съседите не започнаха да се оплакват. Тя беше твърде стара, когато се ожени; а и да я оставят с тези две момичета!
Бяхме ли могъщи вещици, ние, които носим знака — шестия пръст? Ами червената коса на Мона?
Докато годините минаваха, огромното наследство на Мейфеър премина първо към Стела, после към Анта, а после към Деидре…
Всички те бяха изгубени души, които живееха във времена на сенки. Дори яркият блясък на Стела помръкна!
— Но ще дойде друго време. Време на битки и катастрофи. — Така й каза Жулиен през последната нощ, когато разговаряха. — Това е смисълът на твоето стихотворение, Евелин. Ще се опитам да бъда тук.
Музиката виеше и бумтеше. Той пускаше все нея.
— Разбираш ли, cherie, знам една тайна за него и музиката. Не може да ни чува така добре, когато музиката свири. Това е стара тайна, моята баба Мари Клодет ми я каза. Злият демон всъщност е привлечен от музиката. Музиката го разсейва. Той чува музиката и не може да чуе нищо друго. Ритъмът и стиховете също го омайват. Всички призраци намират това за неустоимо, защото виждат в него някаква симетрия. Там, в своя мрак, те копнеят за ред, за симетрия. Аз използвам музиката, за да го привличам и да го обърквам. Мери Бет знае това. Защо според теб държи музикална кутия във всяка стая? Нима мислиш, че толкова обича тези виктроли? Така си осигурява усамотението, от което има нужда от време на време, както всички хора. А когато си отида, дете, пускай виктролата. Пускай я и си мисли за мен. Вероятно ще мога да я чуя, вероятно ще дойда при теб, вероятно валсът ще проникне в мрака и ще ме върне към мен самия и към теб.
— Жулиен, защо го наричаш зъл? У дома винаги са казвали, че духът в тази къща се подчинява на твоите команди. Тобиас каза това на Уокър. Казаха го и на мен, когато ми обясниха, че Кортланд е мой баща. Лашър бил магическият слуга на Жулиен и Мери Бет, който изпълнявал всяко тяхно желание.
Той поклати глава и заговори на фона на една неаполитанска песен.
— Той е зъл, запомни това, той е най-страшното зло, но сам не го знае. Кажи пак онова стихотворение. Кажи го.
Древната Евелин мразеше да казва стиховете. Те излизаха от нея, сякаш тя самата бе някаква виктрола и някой слагаше невидимата игла — думите излизаха и тя не знаеше какво означават. Думи, които плашеха Жулиен, плашеха и племенницата му Карлота, думи, които Жулиен повтаряше непрекъснато.
Колко жизнен изглеждаше, бялата му къдрава коса все още беше гъста, очите му — ясни и фиксирани в нея. С възрастта нито слухът, нито зрението му отслабнаха. Дали многото му любови го запазиха така млад? Вероятно. Той сложи сухата си мека длан върху нейната ръка и я целуна по бузата.
— Скоро и аз ще умра, като всички останали, и нищо няма да може да се направи.
О, скъпоценна година, скъпоценни месеци.
А как дойде при нея, колко млад беше в онова видение. Как чу гласа му да долита до нейния прозорец. Как стоеше в дъжда, весел, красив и лъчезарен, гледаше я и държеше юздата на коня си. Au revoir, ma cherie.
После дойдоха и мимолетните образи, които се заредиха толкова бързо, сякаш бяха просто проблясъци на крушка. Жулиен в кола. Жулиен на гробището на погребението на Анта. Вероятно всички бяха измислени. Но бе сигурна, че го видя за един скъпоценен миг на погребението на Стела.
Затова ли тя говори така на Карлота, обвиняваше я открито, докато стояха заедно сред гробовете?
— Ти знаеш за музиката, нали? — беше я попитала Евелин, треперейки, когато започна словесната си атака, подпалена от омраза и от мъка. — Трябваше ти музиката. Когато оркестърът засвири силно, Лайънъл можеше да иде при Стела и да я застреля. А мъжът така и не разбра, нали? Ти използва музиката, за да го разсееш, нали? Ти знаеш този номер. Жулиен ми каза за него. Ти си измамила мъжа с музиката. Ти уби сестра си, ти!