— Махни се от мен, вещице! — бе казала Карлота, кипнала от ярост. — Ти и всички като теб!
— О, но аз знам! Брат ти е в усмирителна риза, да, но убийцата си ти! Ти го накара. Ти използва музиката, ти знаеше този номер.
Беше събрала всичките си сили, за да изрече тези думи, но любовта й към Стела го изискваше. Стела. Евелин си бе легнала сама в леглото в апартамента във Френския квартал, държеше една рокля на Стела и плачеше. А перлите, не, те никога нямаше да намерят перлите на Стела. След смъртта й тя се бе обърнала навътре в себе си и вече никога нямаше да посмее да пожелае нещо отново.
— Щях да ти ги подаря, патенце — бе казала Стела за перлите. — Знаеш, че искам да го направя, но Карлота ще вдигне голяма кавга! Тя ми постави ултиматум — не мога да раздавам наследствени бижута и други такива! Ако някога разбере за виктролата — че Жулиен е дал грамофона на теб — ще ти го вземе. Тя си е същински бирник. Това трябва да работи в ада, сигурна съм, че никой няма да успее да се измъкне от чистилището по погрешка, всеки ще получи своя дял от пламъците и сярата. Тя е звяр. Може и да не се видим скоро, патенце, може да избягам с онзи мъж от Таламаска в Англия.
— Нищо добро няма да излезе от това! — каза Евелин. — Страх ме е.
— Танцувай тази вечер. Забавлявай се, хайде. Не можеш да носиш моите перли, ако не танцуваш.
Това бе последният им разговор. О, какъв ужас бе да гледа как кръвта й се разлива по гладкия под.
След време Евелин бе отговорила на Карлота, че перлите наистина са били у нея, но тя ги е оставила в къщата онази нощ. Повече не отговаряше на никакви въпроси, свързани с тях.
През десетилетията и други я питаха за това. Дори Лорън дойде по едно време и попита:
— Тези перли са безценни. Не помниш ли какво стана с тях?
Дори младият Райън, любимият на Джифорд, любим и на нея самата, дори той бе принуден да повдигне тази неприятна тема.
— Древна Евелин, леля Карлота няма да се примири за тези перли. — Добре поне, че Джифорд не си каза мнението, въпреки че изглеждаше доста нещастна.
Е, ако не беше заради Джифорд, безценните перли щяха да си останат в стената завинаги. Джифорд, Джифорд, Джифорд, госпожица Порядъчност, госпожицата, която си вреше носа навсякъде! Но перлите пак бяха в стената, нали така? Това беше хубавото. Точно сега те пак бяха в стената.
Още една причина да продължи напред, да върви бавно, да върви уверено. Перлите също бяха горе и сигурно трябваше да бъдат дадени на Мона, защото Роуан Мейфеър беше изчезнала и можеше да не се върне.
Колко много от къщите по този дълъг булевард бяха изчезнали. Тъжно, наистина тъжно. Какво можеше да замени една великолепна къща, с красиви орнаменти, весели капаци и овални прозорци? Не и това, не и тези жалки сгради от цимент и лепило, тези отвратителни малки квартирки, построени за средната класа, сякаш тя се състоеше предимно от глупаци.
Виж, Мона разбираше това. Веднъж бе казала съвсем равнодушно, че модерната архитектура е истински провал. Трябва само да се огледаш наоколо, за да го разбереш. Затова хората обичат старите къщи.
— Сигурно знаеш, Древна Евелин, че вероятно от 1860-а до 1960-а са построени и съборени най-много къщи в цялата история на човечеството. Помисли само за градовете в Европа. Къщите в Амстердам датират още от седемнайсети век. А след това си представи Ню Йорк. Почти всяка постройка на Пето авеню е построена наскоро; почти няма къща, която да е останала на тази улица от миналия век. Може би само сградата „Фрик“, за друга не мога да се сетя. Разбира се, аз съм била в Ню Йорк само с Джифорд, а тя не си пада много по разглеждане на стари сгради. Тя си мисли, че отиваме там да пазаруваме, и това и правим.
Евелин се бе съгласила, въпреки че не го каза. Всъщност Евелин бе съгласна с Мона по всички въпроси, макар че никога не го показваше.
Мона разговаряше с нея много преди компютърът да я завладее напълно. Използваше прабаба си като резонатор и Древната Евелин никога не трябваше да й казва каквото и да било. Мона можеше да води дълги разговори сам-самичка и да преминава с огромен плам от една тема на друга. Мона беше нейното съкровище и сега, когато Джифорд вече я нямаше, тя щеше да разговаря с Мона. Вече можеха да си стоят сами и да слушат грамофона. И да вземат перлите. Да, тя щеше да ги сложи на врата на Мона.
Ето го отново — това извратено, ужасно облекчение. Нямаше я вече Джифорд, с изтерзаната си физиономия, изплашените очи, с шепненето за съвест и порядъчност. Нямаше я вече Джифорд да гледа със смъртен ужас разрухата на Алисия, нямаше я вече Джифорд да надзирава всички тях.