Беше ли се променил булевардът? Да, тя със сигурност скоро щеше да стигне до ъгъла с Вашингтон, но тук имаше толкова много нови сгради, че й беше трудно да се ориентира.
Животът беше станал много шумен. Животът беше станал груб. Боклукчийските коли ревяха силно, докато поглъщаха лакомо сметта. Камиони тракаха по улицата. Човекът, който продаваше банани, вече го нямаше, сладоледаджията също. Вече не минаваха коминочистачи. Старата жена не излизаше да продава боровинки. Лаура Лий умря в мъки. Деидре полудя, а после дъщеря й, Роуан, си дойде у дома и закъсня само с ден да види майка си жива. А онзи ужас, който се случи на Коледа и за който никой не искаше да говори… Роуан Мейфеър беше изчезнала.
Ами ако Роуан и новият й съпруг бяха открили грамофона и плочите? Не, Джифорд каза, че не са. Джифорд бдеше. Джифорд сигурно щеше да им ги отнеме отново, ако трябваше.
Скривалището на Джифорд навремето беше на Стела. Само Джифорд знаеше за него, защото Евелин й го показа. Колко глупаво от нейна страна, защо бе прахосала дори една приказка, дори една песен или рима заради Джифорд и Алисия. Те бяха просто брънки от веригата, а Мона беше бижуто.
— Те няма да ги намерят, Древна Евелин, прибрах перлите в тайника в библиотеката. Виктролата също. Всичко ще си е там, на сигурно място, завинаги.
Та значи Джифорд, тази префърцунена Мейфеър, бе отишла в онази мрачна къща и бе скрила нещата сама. Дали бе видяла мъжа при това потайно приключение?
— Никога няма да ги открият. Ще изгният заедно с къщата — каза Джифорд. — Знаеш това. Сама ми показа тайника, когато бяхме в библиотеката.
— Лъжеш, проклето дете! — Но наистина бе показала тайника на малката Джифорд в следобеда, когато бе погребението на Лаура Лий. Тогава Карлота за последен път отвори къщата за роднините.
През 1960-а Деидре вече беше много болна и бе изгубила бебето си — Роуан. А после се върна за доста дълго в болницата. Кортланд бе мъртъв от година.
Карлота винаги бе съжалявала Лаура Лий. Съжаляваше я, защото е дъщеря на Евелин. А когато Милата Мили и Бел помолиха Карлота да приемат роднините в къщата, тя погледна тъжно Евелин. Опитваше се да я мрази, но всъщност й беше много мъчно за нея, защото бе погребала дъщеря си и защото вероятно самата тя се бе погребала жива от деня на смъртта на Стела.
— Доведи семейството тук — бе казала Милата Мили и Карлота не посмя да й противоречи.
— Да, наистина — настоя Бел, защото знаеше, че Лаура Лий е дете на Жулиен. Всички знаеха. — Да, наистина — каза Бел, сладката Бел. — Всички ще дойдем тук, цялото семейство.
Защо беше отишла? Не знаеше. Може би за да види отново къщата на Жулиен. Може би защото искаше някак да се вмъкне в библиотеката и да види дали перлите са още там, дали някой не ги е намерил.
Когато всички се събраха и започнаха да си говорят тихо за бедната страдаща Лаура Лий и горките малки Джифорд и Алисия, и за останалите скърби, които ги бяха сполетели, Евелин хвана Джифорд за ръка и я отведе в библиотеката.
— Спри да плачеш за майка си — каза й тя. — Тя е на небето. Ела тук сега, ще ти покажа едно скришно място. Ще ти покажа нещо много красиво. Имам една огърлица за теб.
Джифорд избърса очите си. След смъртта на майка си тя като че си остана някак зашеметена и това премина чак след много години — когато се омъжи за Райън. Но тогава Евелин още имаше надежди за нея. В следобеда на погребението на Лаура Лий още имаше много надежда за всичко.
Всъщност трябваше да признае, че Джифорд имаше добър живот, въпреки че сама се опитваше да го съсипе. Все пак тя наистина обичаше Райън, имаше красиви деца, обичаше и Мона, толкова, че да я остави на мира, въпреки че Мона я плашеше до смърт.
Смърт. Джифорд бе мъртва. Не, това не беше възможно. Трябваше да е Алисия. Всичко бе объркано. Конете бяха спрели на грешната порта. Дали Жулиен бе предвидил това?
Боже, сякаш беше вчера — погребението на Лаура Лий. Помисли си отново за библиотеката — прашна и занемарена. Жени говореха в съседната стая.
Евелин бе завела малката Джифорд до библиотечния шкаф и избута няколко книги настрани. Извади дългия наниз перли.
— Сега ще отнесем това у дома. Крия ги от трийсет години, от деня, в който Стела бе убита в салона. Карлота така и не ги намери. А тези снимки са на Стела и мен. Ще взема и тях. Някой ден ще ги дам на теб и на сестра ти.