Джифорд се залюля леко на пети, втренчена с изумление в дългата перлена огърлица.
Евелин почувства огромно задоволство, че е надвила Карлота, че е опазила тези перли, когато всичко останало изглеждаше загубено. Огърлицата и музикалната кутия — нейните съкровища.
— Какво искаш да кажеш, че си имала любов с жена? — попита я Джифорд след много време, когато седяха на верандата и говореха на фона на шума от оживения булевард.
— Да, точно така, любов с жена. Искам да кажа, че съм целувала жена по устата и съм смукала гърдите й, че съм се спускала надолу и съм пъхала език между краката й, вкусвала съм я и съм я обичала, потъвала съм в нея!
Джифорд бе шокирана и уплашена. Дали се бе омъжила девствена? Да, много вероятно. Ужасно нещо, девствено момиче. Въпреки че ако някой е способен да извлече полза от това, вероятно това бе Джифорд.
О, ето го и Вашингтон авеню. Да. Без съмнение. Цветарският магазин бе още тук, което означаваше, че тя може да изкачи внимателно няколкото стъпала и да поръча сама цветя за скъпото й момиче.
— Какво направи с моите съкровища?
— Не говори тези неща на Мона!
Древната Евелин се взираше объркана в цветните пъпки, струпани до стъклото, сякаш бяха в затвор, чудеше се къде да изпрати цветята за Джифорд. Нали тя бе умряла.
О, скъпата ми…
Знаеше какви цветя да поръча. Знаеше какви цветя обичаше Джифорд.
Нямаше да я донесат в дома й за бдението. Със сигурност. Не и в Метаир. Никога не биха направили такова нещо. Сигурно тялото й вече е напудрено и гримирано в някой студен погребален дом.
— Не позволявайте да ме слагат в лед на такова място — бе казала Евелин след погребението на Деидре миналата година, когато Мона започна да разказва цялата история. Как Роуан Мейфеър дошла от Калифорния, за да се наведе над ковчега и да целуне мъртвата си майка. Как Карлота се люлеела мъртва в стола на Деидре още същата нощ, сякаш е искала да умре заедно с нея и оставила горката Роуан Мейфеър от Калифорния сам-сама в пълната с призраци къща.
— О, времена, о, нрави! — възкликна Мона, протегна напред тънките си бледи ръце, разлюля дългата си червена коса наляво-надясно и добави: — Та това е по-лошо и от смъртта на Офелия.
— Не, не мисля — отвърна Древната Евелин. Защото Деидре бе изгубила разсъдъка си още преди години и ако онази лекарка от Калифорния, Роуан Мейфеър, имаше малко ум, щеше да си дойде у дома много по-рано и да настоява да разбере защо са дрогирали и наранявали майка й. Не, нищо добро нямаше да дойде от това калифорнийско момиче. Затова Евелин никога не покани Роуан в къщата на Амелия стрийт. Беше я виждала само веднъж, на сватбата й, когато тя вече не беше жена, а някакво свещено създание за цялото семейство, облечено в бяло и с искрящия зелен смарагд на шията.
Беше отишла на сватбата не защото Роуан Мейфеър, наследницата на завещанието, се омъжваше за някакъв мъж на име Майкъл Къри в църквата „Светата дева“, а защото Мона щеше да е шаферка и искаше тя да дойде, да седне на пейката и да й кимне, когато мине по пътеката.
Толкова й беше трудно да влезе в къщата след всички тези години и да я види отново красива, както по времето на Жулиен. Да види щастието на доктор Роуан Мейфеър и невинния й съпруг, Майкъл Къри. Той приличаше на някое от ирландските момчета на Мери Бет — огромен и мускулест, много искрен и мил по някакъв безцеремонен и невеж начин, въпреки че беше образован, така казваха, макар да бил роден в бедния квартал и баща му бил пожарникар.
„О, толкова прилича на момчетата на Мери Бет“, помисли си Евелин тогава. Но общо взето, само това помнеше от сватбата, от дъщерята на Деидре. Отведоха я оттам рано, защото Алисия вече бе твърде пияна, за да остане. Евелин нямаше нищо против. Както винаги, седна до леглото на Алисия, прехвърляше броеницата си, мечтаеше и тананикаше мелодиите, които Жулиен все пускаше в стаята си на тавана.
А булката и младоженецът танцуваха в двойния салон. Виктролата бе скрита в стената зад библиотеката и никой не успя да я намери. Тя самата не мислеше за нея, иначе вероятно щеше да иде да я види, докато другите пееха, пиеха и се смееха. Може би под онзи покрив тя щеше да може да навие отново грамофона и да извика: „Жулиен“, а той да се появи на сватбата като неочакван гост!
Но тогава дори не се сети за грамофона. Беше твърде притеснена да не би Алисия да се спъне.
Късно същата нощ Джифорд се качи в стаята на Алисия на Амелия стрийт. Сложи ръка на рамото на Древната Евелин и й каза много мило: