— Радвам се, че дойде на сватбата. Ще ми се да излизаш малко по-често. — А после я попита: — Не отиде до тайника. Нали не си им казала?
Древната Евелин не си направи труда да отговори.
— Роуан и Майкъл ще бъдат щастливи! — Джифорд я целуна по бузата и излезе. Стаята смърдеше на алкохол. Алисия стенеше също като майка си, решена да умре на всяка цена.
Вашингтон авеню. Да, наистина беше тук. Ето я и къщата в стил кралица Ана с белите плочи на покрива. Май само тя бе останала от къщите в четирите ъгъла, да, точно така. Но пък си беше същата, съвсем същата.
А, да, цветарницата. Щеше да купува цветя, нали така? За скъпото й момиче, за скъпото й…
Но виж, невероятно нещо. Един дребен млад мъж с очила се бе появил на прага на цветарницата и май й говореше нещо. Ще трябва да се вслуша, за да го чуе, на булеварда е много шумно.
— Древна Евелин. Ти ли си? Едва те познах. Какво правиш тук, така далеч от дома. Влизай. Нека се обадя на внучката ти.
— Внучката ми е мъртва — рече тя. — Не можеш да й се обадиш.
— Да, госпожо. Съжалявам. Да, знам. — Той отиде до края на малкия портик. Не, не беше много млад, сега виждаше. Познаваше го, нали?
— Съжалявам за госпожица Джифорд, мадам. Получавам поръчки за цветя вече цяла сутрин. Имах предвид да се обадя на госпожица Алисия да дойде и да ви отведе у дома.
— Явно нищо не знаеш, щом мислиш, че Алисия може да дойде да ме отведе. Няма що! — Но защо говори? Защо изобщо говори с него? Нали беше зарязала тези глупости още преди много време. Днес явно се държеше като откачена, щом бе започнала да бърбори така отново.
Ама как се казваше този човек? И какво, за бога, й говореше сега? О, да, щеше да си спомни, ако се понапъне, кой е той и къде го е виждала последно, или напоследък, сигурно е идвал да достави цветя или пък й е помахал някоя вечер, докато се е разхождал покрай къщата й, но защо да си спомня изобщо такива глупости? Това си беше като да следваш нишката към входа на лабиринта. Каква досада! Абсолютна досада!
Младият мъж слезе по стълбите.
— Древна Евелин, искаш ли да ти помогна да влезеш? Днес си много красива, брошката ти е хубава.
„Да, сигурна съм, помисли си тя мечтателно, само че скрита в тялото на старица“. Но защо да казва това, защо да обижда човека, този незначителен човек, нищо че беше плешив и анемичен? Тя вече не помнеше откога, от колко време е старица! Защото старостта й като че бе дошла малко след раждането на Лаура Лий. Докато разхождаше бебето с ракитената количка по тази улица, после завиваше и се връщаше покрай гробището. Може още тогава да е била стара.
— А ти откъде знаеш, че внучката ми е мъртва? Кой ти каза? — Това беше изумително. Тя самата вече не беше сигурна как бе узнала.
— Мистър Фийлдинг се обади. Каза да изпълним залата с цветя. Плачеше по телефона. О, боже, колко тъжно. Съжалявам. Госпожо Евелин, наистина съжалявам. Никога не знам какво да кажа в такива случаи.
— Но си длъжен да знаеш, нали продаваш цветя на хората. За мъртвите сигурно се продават повече цветя, отколкото за живите. Трябва да се научиш и да запомниш няколко мили фрази, които да казваш. Хората очакват това от теб, нали така?
— Но какво говорите, мадам?
— Виж, млади човече, който и да си. Сега ще ми продадеш цветя за моята внучка Джифорд. Ще направиш един венец от бели гладиоли, червени рози и лилии, ще сложиш и панделка. На нея да пише: „На моята внучка!“. Чуваш ли? Това е всичко. Ама да го направиш голям и хубав, да го сложат до ковчега. А той къде ще е, между другото. Братовчедът Фийлдинг имаше ли акъл да каже? Или от теб се очаква да разнасяш цветята по погребалните къщи, докато откриеш къде е?
— Ще бъде в Метаир, госпожо. И други се обадиха.
Какво ще бъде в Метаир? Какво? Какво говори тоя човек? Един огромен камион подскачаше и трещеше по пресечката надолу към Карондолет. Ужас! Виж ги само и онези постройки там! Господи, значи са срутили старите красиви къщи, идиоти. Заобиколена съм от идиоти.
Тя посегна да оправи прическата си. Младият мъж я дърпаше за ръката. „Махай се от мен“, каза му тя, или поне се опита да му го каже. Та за какво говореха? Не, не знаеше. Какво изобщо правеше тук? Не я ли беше попитал и той това?
— Нека ви кача в едно такси, да ви откара у дома. Или пък ще ви закарам сам.
— Не, няма — отсече тя и докато гледаше цветята зад витрината, си спомни. Беше тръгнала, просто минаваше оттук, за да завие от булеварда и да продължи към Гардън Дистрикт, а после към гробището. Това й беше любимият маршрут за разходка. Обичаше да гледа гробницата на Мейфеър, когато минаваше покрай портите, а и „Мястото на Командора“ беше още там. Тя виждаше сенника му чак оттук. Преди колко години за последно бе вечеряла там! Разбира се, Джифорд все я молеше да я заведе.