Обяд в „Командора“ с Джифорд и с Райън — това порядъчно момче със срамежливо лице. Трудно беше да повярваш, че такова дете може да е Мейфеър, и то правнук на Жулиен. Но малко по-малко Мейфеър бяха изличили този срамежлив израз от лицето му. Джифорд винаги си поръчваше ремулада от скариди и никога не накапваше със сос шала си или блузата.
Джифорд. Нищо не можеше да се случи с Джифорд.
— Млади човече — рече тя.
Той вървеше до нея и я държеше за ръката със смущение, превъзходство, объркване, с гордост.
— Какво стана с моята внучка? Кажи ми. Какво ти каза Фийлдинг? Толкова съм объркана. Не си мисли, че съм някаква склеротичка и ми пусни ръката. Нямам нужда от теб. Попитах те какво се е случило с Джифорд Мейфеър?
— Не знам със сигурност, госпожо — отвърна той. — Намерили я на пясъка. Била изгубила много кръв, някакъв кръвоизлив май. Но не знам повече. Била мъртва, когато я закарали в болницата. Това е, съпругът й сега отива там, за да разбере всичко.
— Е, разбира се, че ще иде — рече тя и отскубна ръката си от неговата. — Нали ти казах да ме пуснеш!
— Страхувам се да не паднеш, Древна Евелин. Никога не съм те виждал така далеч от дома ти.
— Какво говориш, синко? Та това са само осем пресечки. Навремето често се разхождах насам. На ъгъла на „Притания“ и „Вашингтон“ имаше малка дрогерия. Спирах там да купя сладолед за Лаура Лий. Моля те, пусни ми ръката!
Той изглеждаше съсипан, наранен, сразен и тъжен. Горкото същество. Но когато си стар и слаб, ти остава само авторитетът, а и той може да се срине само за миг. Ако сега паднеше, ако краката я подведяха — не, няма да позволи това!
— Е, Бог да те благослови, синко, ти си сладко момче. Не исках да те обиждам, но, моля те, не ми говори сякаш съм малоумна, защото не съм. Ела с мен да пресека „Притания“. Много е широка. После се връщай и започвай да подреждаш цветята за скъпото ми момиче. Нали? А откъде знаеш коя съм, ако мога да попитам?
— Нося ви цветя за рождения ден, госпожо, много цветя, всяка година. Знаете името ми. Казвам се Ханки. Не ме ли помните? Махам ви всеки път, щом мина покрай портата.
Не беше изречено с укор, но той вече беше още по-подозрителен и твърде склонен да се задейства — да я вкара в някое такси или дори по-лошо. Да иде да се обади на някого да я отведе, защото бе повече от очевидно, че тя не е способна да направи обратния преход сама.
— О, да, Ханки, помня те, разбира се. Помня те много добре. — Колко доволен беше. Точно това бе най-влудяващото и дразнещото в старостта. Ако успееш да събереш две и две, хората започват да ръкопляскат от възторг! Да, да ти ръкопляскат. Така си беше. Жалка работа. Разбира се, че помнеше Хари. Той й носеше цветя от години. Или онзи беше друг Хари? Господи, Жулиен, защо живях толкова дълго? Защо? Какво съм сторила?
Ето я и бялата стена на гробището.
— Хайде, млади Ханки, бъди добро момче и ме преведи през улицата. Трябва да вървя — рече тя.
— Древна Евелин, моля те, нека те откарам у дома. Нека се обадя на зет ти.
— На онзи пияница ли, глупако? — Тя рязко обърна лице към него. — Ще те халосам с ей тоя бастун! — Засмя се на тази мисъл въпреки себе си. Той също се засмя.
— Но, госпожо, не сте ли изморена? Не искате ли да си починете? Елате в цветарницата да поседнете.
Изведнъж тя се почувства твърде изтощена, за да изрече и дума повече. Защо изобщо говореше? Те никога не слушат.
Закова се на ъгъла и се опря на бастуна и с двете ръце. Втренчи се надолу към зеления коридор на Вашингтон авеню. Най-прекрасните дъбове в града, нижеха се чак до реката. Дали да се откаже? Нещо изобщо не беше наред, изобщо, а и накъде беше тръгнала? Господи боже, не можеше да си спомни.
Един стар белокос джентълмен стоеше срещу нея, дали беше на нейната възраст? Усмихваше й се. Усмихваше й се и й махаше да продължи. О, какво конте беше само! И то на тези години. Досмеша я от цветните му дрехи — жълтия копринен пояс! Господи, това беше Жулиен! Жулиен Мейфеър! Връхлетя я огромен, приятен шок, тя го почувства с цялото си лице — сякаш някой я бе докоснал със студена кърпа и я бе събудил. Виж го само! Жулиен! Маха й да продължава.