Джифорд.
Колата на Джифорд потегли, а Алисия излезе на верандата и започна да проклина. Боса и гола. Ритна списанието.
— Е, значи тя просто си тръгна. Просто си тръгна. Не мога да повярвам. Просто си тръгна. Какво се очаква да направя сега?
Древната Евелин не каза и дума. Да говориш на пияница, е все едно да пишеш по вода. Думите се разтварят в празнотата, в която пияницата чезне. Нима пияните не са по-зле дори от призраците?
Джифорд все се опитваше. Джифорд беше Мейфеър. Джифорд беше обичана, да, тормозеха я, но я обичаха.
Малко момиченце със съвест, застанало пред библиотеката.
— Но можем ли просто така да вземем тези перли?
Обречено бе това поколение — децата Мейфеър във време на наука и психология. По-добре да бяха живели във времето на кринолините, каляските и магиите. Нашето време изтече. Жулиен го знаеше.
Но Мона не бе обречена, нали? Тя беше съвременна вещица, в крак с времето. Мона, седнала пред компютъра, дъвче дъвка и пише по клавиатурата по-бързо от всеки във вселената.
— Ако имаше олимпиада по писане на компютър, аз щях да я спечеля. — А и всичките онези схеми и графики на екрана. — Виж. Това е родословното дърво на Мейфеър. Знаеш ли какво открих?
Жулиен бе казал, че изкуството и магията накрая ще победят. Беше ли компютърът изкуство и магия? Дори сиянието на екрана в тъмното и онази малка гласова кутийка в него, която Мона бе програмирала да казва със зловещ равен глас: „Добро утро, Мона. Говори твоят компютър. Не забравяй да си измиеш зъбите.“ Беше направо плашещо да видиш как стаята на Мона оживява в осем сутринта и компютърът говори, кафеварката гъргори и свисти, микровълновата фурна започва да подгрява кифлите с едно малко избибитване, а телевизорът започва да предава новините по Си Ен Ен.
— Обичам да научавам веднага новините — каза Мона. Момчето, което разнасяше вестниците, се бе научило да хвърля „Уолстрийт Джърнъл“ чак на верандата на втория етаж, пред нейния прозорец.
Мона, да намери Мона.
Да намери Мона, вървеше по „Честнът“. Беше стигнала толкова далеч.
Бе време да прекоси Вашингтон авеню. Трябваше да пресече на светофара, но тогава може би нямаше да види Жулиен. Всичко се нареждаше. Сутринта беше тиха и безлюдна, спокойна. Дъбовете превръщаха улицата в катедрала. Ето я и старата пожарна, някак изоставена. Бяха ли си отишли пожарникарите? Но тя беше извън нейния маршрут. Трябваше да тръгне надолу по „Честнът“, а там тротоарите бяха хлъзгави, имаше камъни. Може би е най-добре да върви по самата улица, покрай паркираните коли, както правеше преди години. По-добре, отколкото да се подхлъзне и да падне. По тези улици колите се движеха бавно.
Ето го — зелен и красив като Рая. Гардън Дистрикт.
Колите я изчакаха да стигне до тротоара и после профучаха шумно зад гърба й. Да, ще поеме по улицата. Дори тук имаше боклук от Марди Грас. Срамота!
Защо никой не бе излязъл да помете тротоара? Изведнъж се натъжи, че сама не бе сторила това тази сутрин, както възнамеряваше. Бе решила да излезе навън. Обичаше да мете. Отнемаше й цяла вечност. Алисия слизаше и крещеше: „Влизай вътре!“, но тя метеше ли, метеше.
— Госпожице Евелин, но вие метете вече от часове — казваше Патриша.
Да, защо не? Нима листата спират дори за миг да падат? Винаги когато наближаваше Марди Грас, тя си мислеше колко ще е хубаво да мете след това. Толкова много боклук. Ще мете, мете.
Само че тази сутрин нещо й попречи да вземе метлата. Какво беше то?
Гардън Дистрикт беше съвсем тих. Сякаш никой не живееше тук. На шумния булевард беше по-добре. На булеварда никога не си сам; дори късно през нощта прозорците светят и хвърлят весело жълто сияние към витрините. Можеш да излезеш и в най-студените и мрачни утрини, да застанеш на ъгъла и да гледаш как минават колите или как пресича някой пешеходец, или пък как някоя кола пълзи съвсем бавно, защото в нея има млади хора, които се смеят и си говорят, потайни, но щастливи.
Тя продължаваше да върви. И тук бяха разрушили някои от старите къщи. Вероятно наблюденията на Мона бяха истина… за какво се отнасяха — май нещо за архитектурата. Да, поразителна липса на въображение. Конфликт между наука и въображение. „Недоразумение — бе казала Мона — при връзката между форма и функция.“ Някои форми успяват, други се провалят. Всичко е форма. Мона бе казала това. Мона щеше да обикне Жулиен.