Излезе на Трета улица. Оставаше й още малко. Тези улички се пресичаха бързо. Тук нямаше никакво движение и хората още не се бяха събудили. Тя вървеше сигурно по асфалта, който искреше на слънцето. По него нямаше коварни цепнатини, нито дупки.
Жулиен, защо не се върнеш? Защо не ми помогнеш? Защо все се шегуваш? Господи, Жулиен. Сега мога да пусна грамофона в библиотеката. Никой вече не може да ме спре, освен Майкъл Къри, този сладък мъж, и Мона. Мога да пусна грамофона и да изрека името ти.
О, какъв хубав аромат, цъфнал лигуструм. Беше го забравила. Господи, ето я и къщата, какъв цвят само. Не я беше виждала така цветна, така ярка, сиво-виолетова, със зелени капаци, а оградата отново чисто черна.
О, тя беше реставрирана! Колко хубаво нещо е сторил Майкъл Къри.
А там, на горната веранда стоеше той и я гледаше. Майкъл Къри. Да, той беше.
Облечен с много намачкана пижама и отворен халат. Пушеше цигара. Приличаше на Спенсър Трейси, едър ирландец, груб, само дето косата му беше черна. Хубав мъж с гъста черна коса. Очите му сини ли бяха? Така изглеждаше.
— Здравей, Майкъл Къри — каза тя. — Дойдох да те видя. Трябва да говоря с Мона Мейфеър.
Господи, как се стресна само. Колко притеснен изглеждаше. Но тя пропя ясно и звънко:
— Знам, че Мона е вътре. Кажи й да излезе.
Ето я и нея, съненото й момиче, с бяла нощница, прозява се и се протяга както правят децата, сякаш никой не ги държи отговорни за нищо.
Те стояха там, сред върховете на дърветата зад черните перила и в този миг Евелин разбра какво се е случило — бяха спали заедно. Господи боже, Джифорд й бе споменала, че Мона е „тръгнала по пътя“, така да се каже, че трябва да бъде надзиравана, че това дете изобщо не търси грамофона, а някой, който много прилича на ирландските момчета на Мери Бет. Съпруга на Роуан Мейфеър, Майкъл Къри.
Изведнъж й се дощя да се смее ли, смее.
Както би казала Стела: „Какъв скандал!“.
Но Древната Евелин беше уморена. Стискаше черната пречка на оградата и щом сведе глава, с облекчение чу, че голямата входна врата се отваря и нечии боси крака шляпат по верандата. Не можеше да сбърка тази лека походка. Чак когато видя Мона да стои там, осъзна какво трябваше да й съобщи.
— Какво има, Древна Евелин? — попита тя. — Какво се е случило?
— Ти нищо ли не видя, дете? Не я ли чу да вика името ти? Помисли си, скъпа моя, преди да ти кажа. Не, не е майка ти.
Малкото личице на Мона като че се сгърчи и се обля в сълзи. Тя отвори портата, като бършеше очите си с опакото на ръката.
— Леля Джифорд! — изпищя тя. Беше така крехка, така млада, така различна от Мона Силната, Мона Гения. — Леля Джифорд! А аз бях толкова доволна, че не е тук.
— Не си виновна ти, скъпо дете — каза Евелин. — Кръв в пясъка. Станало е тази сутрин. Може би не е страдала. Може би точно сега е на небето и ни гледа, и се чуди защо сме тъжни.
Майкъл Къри стоеше на върха на мраморното стълбище, халатът му вече бе затворен, дори бе обул чехли. Ръцете му бяха в джобовете, а косата му беше сресана.
— О, този млад мъж не е болен — каза Евелин.
Мона се разплака, взираше се безпомощно ту в нея, ту в румения тъмнокос мъж на верандата.
— Кой каза, че умирал от сърце? — попита Древната Евелин, като гледаше как той слиза по стълбите. Пресегна се и го плесна по ръката. — Нищо му няма на този млад здравеняк!
Девет
Той ги помоли да се съберат в библиотеката. Малкият кафяв преносим грамофон беше в ъгъла, както и прекрасният дълъг наниз перли и пакетът със снимки на Стела и Древната Евелин от времето им заедно. Но не за това искаше да говори сега. Щеше да говори за Роуан.
Мона беше щастлива, че тези неща се бяха намерили, много щастлива насред мъката си по Джифорд. Но Мона не беше негова грижа. Той страдаше заради стореното с нея. Всъщност в един момент страдаше, а в следващия се замисляше за други неща. Два месеца бяха минали и той бе живял в тази къща като един от нейните призраци. Но сега с това беше свършено, щеше да потърси жена си.
Току-що се бяха върнали от къщата на Райън след два часа пиене и приказки след погребението на Джифорд. Бяха се върнали заради този разговор и просто за да останат още малко заедно, да поплачат за Джифорд, сякаш това беше някакъв семеен обичай.