Но все пак това бе бдение на Мейфеър с много вино, разговори и плач. Неколцина католически сановници също дойдоха да изкажат съболезнованията си, както и ята монахини, които приличаха на птици в синьо и бяло. Много познати от бизнеса и от адвокатската фирма, съседи от Метаир, които също приличаха на сини птици в сините си костюми.
Шок, нещастие, кошмар. С восъчнобели лица най-близките приемаха съболезнованията на близки и приятели, а светът отвън блестеше с пролетно великолепие.
За Майкъл и най-обичайните неща изглеждаха бляскави след дългото боледуване, след дългата депресия. Сякаш всичко бе изобретено току-що — глупавите златни завъртулки на тавана, влажните съвършени цветя под външната флуоресцентна светлина.
Никога не беше виждал толкова много деца да плачат на погребение. Много деца, доведени да видят мъртвата, да се помолят до ковчега и да целунат на сбогуване изисканата Джифорд в бялото сатенено легло, чиито странности бяха изгубени в клишето на този последен обществен жест.
Той се прибра вкъщи в единайсет часа и отвори дрешника. Събра си куфара и започна да прави планове. Обиколи цялата къща и като че ли чак тогава окончателно се увери, че тя е обитавана от нещо, което почти може да почувства и да види. Не, самата къща му говореше; къщата му отговаряше.
Вероятно бе лудост да си мисли, че къщата е жива, но той вече бе разбрал това в смесицата от щастие и страдание и сега го разбираше отново — което бе за предпочитане пред двата ужасни месеца на самота, болест, вечна мъгла от лекарствата, от това да си „почти влюбен в успокояващата смърт“, а къщата да е тиха, безлична и напълно безразлична към него.
Дълго се взира в грамофона и перлите, които бяха небрежно захвърлени на килима като мъниста от Марди Грас. Безценни перли. Още чуваше странния глас на Древната Евелин, едновременно дълбок, мек и някак красив, докато говореше безспир на Мона.
Никой друг като че не знаеше или нехаеше за тези съкровища от тайника в стената на библиотеката; те лежаха в сенчестия ъгъл близо до купчина книги като някакви боклуци. Никой не ги докосна, нито ги забеляза.
Сега щяха да се съберат след погребението. Трябваше.
Редно бе да го направят в къщата на Райън, или поне така щеше да бъде по-лесно за него. Но Райън и Пиърс казаха, че трябва да отидат в офиса, нямали избор. Признаха, че са твърде изморени, но ще дойдат на Първа улица, нямали нищо против. Бяха много загрижени за Роуан. Не бивало Майкъл да си мисли, че са забравили за Роуан дори за миг. Горките нещастници.
Те изглеждаха перфектно дори сега — Райън със загорялата си кожа и гладката бяла коса, а очите му — непроницаеми и сини. Пиърс, синът, който всеки на света би искал — умен, благовъзпитан и явно съсипан от смъртта на майка си. Изглеждаше невъзможно да се случи подобно нещо; те със сигурност трябваше да са застраховани срещу това. Какво беше смъртта за Мейфеър от кънтри клуба, както се изразяваше Беа? Бе повече от любезно от тяхна страна да се съгласят да дойдат.
Но Майкъл не можеше да остане за това събиране. Наистина не можеше. Беше изгубил твърде много време. Бе живял в тази къща като призрак, откакто се върна от болницата. Дали точно смъртта на Джифорд, случайна, ужасна и напълно несвързана с всичко това, го извади от ступора? Знаеше, че не е така. Беше Мона.
Е, сега ще се съберат и той ще обясни, че трябва да предприеме нещо по въпроса с Роуан, че вече е събрал багажа си и е готов да замине.
Трябваше да разберат. Беше лежал под покрова на някакво проклятие, като спящата красавица, поразен право в сърцето от изчезването й. Беше се провалил.
Медальонът. Джифорд го бе открила до басейна преди известно време, може би дори в деня на Коледа, Райън не беше сигурен кога точно. Запазила го с намерението да го даде на Майкъл, но се страхувала да не би да го разстрои. Била сигурна, че медальонът е негов. По него имало кръв. А ето го сега тук, почистен и лъскав. Изпаднал от чантичката й, когато Райън започнал да рови из нея. Малък печален разговор, не повече от няколко секунди, в хладния мраморен мавзолей, докато обедното слънце го огряваше, а стотици хора очакваха да стиснат ръката на Райън. „Джифорд би искала да ти дам това без повече забавяне.“
Какво време имаше изобщо да чувства вина за малката червенокоска, която бе спала в прегръдките му и която каза: „Хвърли тези лекарства. Не ти трябват“.
Той задържа вратата отворена, за да влязат в библиотеката.