— Не мисля, че беше висок над метър и деветдесет — каза Майкъл, като се опитваше да успокои гласа си. Прокара ръка през косата си и я спря, когато посегна към химикалката, от която нямаше нужда. Сви дясната си ръка в юмрук, после го отвори и изви пръсти. — Сбихме се. Тогава ми се стори, че е с моя ръст, към метър и осемдесет. Косата му беше къса. Черна, като моята. Очите му — сини.
— Да не би да казваш — обади се Райън с привидно спокойствие, — че си видял мъжа, който е заминал с Роуан?
— Ти си говорил с него? — обади се и Пиърс.
Райън беше пребледнял от гняв.
— Можеш ли да го опишеш? — попита той.
— Нека да преминем към онова, което трябва да се направи — каза Аарън. — Почти изгубихме Майкъл на Коледа. Той не можеше да ни каже нищо със седмици. Беше…
— Всичко е наред, Аарън — обади се Майкъл. — Спокойно. Райън, какво искаш да знаеш? Тя тръгна с мъж. Беше висок над метър и осемдесет, слаб, носеше моите дрехи. Имаше черна коса. Не мисля, че сега изглежда по същия начин. Косата му не беше дълга и той не беше толкова висок. Вярвате ли ми? Вярвате ли на думите на когото и да било? Райън, знам кой е той. Таламаска също знаят.
Райън изглеждаше неспособен да отговори. Пиърс също се беше вкаменил.
— Чичо Райън, той е „мъжът“ — каза Мона с равен глас. — За бога, остави на мира Майкъл. Не той е пуснал Мъжа да премине, а Роуан.
— Не се бъркай, Мона! — сопна й се Райън. Като че ли напълно бе изгубил контрол над себе си. Пиърс го хвана за ръката. — Какво правиш тук? — настоя Райън. — Веднага излез.
Мона не помръдна.
Пиърс й направи знак да си мълчи.
— Това същество — каза Майкъл, — този „мъж“, нашият Лашър, нормално ли изглежда на другите хора?
— Като необикновен човек — отвърна Райън. — Така твърдят свидетелите. Необикновен човек с добри маниери, доста общителен. — Замълча, сякаш се насилваше да продължи. — Мога да ти покажа всички материали. Между другото, претърсихме цял Париж, Женева, Цюрих и Ню Йорк. Такъв висок човек като него не може да не привлече много внимание. Археолозите от Донелайт са имали най-много контакти с него. Казват, че бил очарователен, малко странен и говорел много бързо. Имал особени представи за града и руините.
— Добре, разбирам какво е станало. Тя не е избягала с него, той я е отвел. Насила. Накарал я е да му даде парите. Тя го е убедила някак да направят медицинските изследвания, после е събрала всичко и го е изпратила, когато е могла, на доктор Ларкин.
— Не е сигурно — отвърна Райън. — Изобщо даже. Но фалшификацията ни дава правно основание да продължим. Освен това парите, депозирани на името на Роуан в банките зад граница, са изчезнали. Трябва да действаме. Нямаме избор. Трябва да защитим завещанието.
Аарън го прекъсна с лек жест.
— Доктор Ларкин каза, че Роуан му съобщила, че това същество не е човек. Искала той да проучи генетичния му код. Искала да знае с точност дали то може да се чифтосва с хора, и по-специално с нея. Изпратила е и проба от собствената си кръв за анализ.
Настъпи неловка тишина.
За част от секундата Райън изглеждаше почти паникьосан. После някак се съвзе, кръстоса крака и сложи лявата си длан на ръба на бюрото.
— Не мога да кажа какво точно мисля за този странен мъж — каза той. — Наистина не мога. Цялата история на Таламаска, тази верига от тринайсет вещици и прочие. Не вярвам в нея и не мисля, че много хора от семейството й вярват. — Погледна право към Майкъл. — Но едно е ясно. Няма къде да я търсиш сега. Загуба на време е да ходиш в Женева. В Донелайт имаме частен детектив, който работи за нас денонощно. Освен това Таламаска, които, между другото, са много добри в тези неща, също имат свой човек там. Ню Йорк? Към него не водят никакви конкретни следи освен подправените чекове, които не са за големи суми. Не са събудили подозрение.
— Разбирам — каза Майкъл. — Къде да ида тогава? Какво да правя? Това са най-важните въпроси сега.
— Абсолютно — отвърна Райън. — Не искахме да ти казваме какво сме открили по очевидни причини. Но вече знаеш и най-добре ще е да останеш тук, да последваш съвета на доктор Роудс и да чакаш. Това изглежда най-разумно от абсолютно всички гледни точки.
— Има и още нещо — каза Пиърс.
Баща му изглеждаше явно раздразнен, а после твърде изморен, за да се възпротиви. Вдигна ръка да закрие очите си, опрял лакът на ръба на бюрото.
Пиърс продължи: