— Трябва да ни кажеш точно какво се случи на Коледа. Искам да знам. Сега аз трябва да се занимавам с медицинския център „Мейфеър“. Искам да продължа работата по него. Повечето от останалите — също. Но никой не знае нищо. Какво се случи, Майкъл? Кой е този мъж? Какво представлява?
Майкъл знаеше, че трябва да каже нещо, но за миг това му се струваше невъзможно. Облегна се назад и се вгледа в лавиците на библиотеката, неспособен да погледне нито купчината книги на пода, нито мистериозния грамофон. Очите му се извиха почти боязливо към Мона.
Тя се бе свила в креслото, преметнала единия си крак през страничната облегалка. Изглеждаше твърде голяма за бялата погребална рокля, която престорено скромно бе събрала между краката си. Гледаше го спокойно и иронично — като старата Мона, преди да разбере за Джифорд.
— Тя е тръгнала с Мъжа — каза Мона съвсем спокойно и отчетливо. — Мъжът е преминал.
Каза го с равен тийнейджърски глас, с отегчение от глупостта на останалите и без да им спестява невероятното. Продължи:
— Тръгнала е с него. Този дългокос пич е Мъжът. Да, това е той — онзи тънък мутант. Призракът, Дяволът, Лашър. Майкъл се е бил с него до басейна и той го е блъснал във водата. От него идва миризмата, която се усеща там. Както и миризмата в салона, където се е родил.
— Фантазираш! — сопна се Райън така вбесено, че почти го изшептя. — Казах ти да не се бъркаш.
— Когато двамата с Роуан са си тръгнали — продължи Мона, — тя е включила алармата, за да дойде помощ за Майкъл. Или пък Мъжът сам го е направил. Всеки глупак би разбрал какво точно е станало.
— Мона, казвам ти да излезеш от стаята — настоя Райън.
— Не — отвърна тя.
Майкъл мълчеше, не можеше да измисли как да отговори. Искаше да каже, че Роуан се е опитала да спре Мъжа, да му попречи да го блъсне в басейна. Но какъв беше смисълът? Роуан го беше оставила да се удави, или не? Роуан е била принудена.
Райън издаде тих стон на раздразнение.
— Позволете ми — намеси се търпеливо Аарън — да кажа, че доктор Ларкин има много информация, с която ние не разполагаме. Има рентгенови снимки на ръце, крака, гръбначен стълб, таз, както и скенер на мозъка и други изследвания. Това същество не е човек, има объркваща генетична конструкция. Бозайник е. Примат е. Топлокръвен. Изглежда като нас. Но не е човек.
Пиърс се взираше в баща си, сякаш се страхуваше, че той ще се разстрои още повече. Райън обаче просто поклати глава.
— Ще повярвам, когато го видя, когато самият доктор Ларкин ми го каже.
— Татко — каза Пиърс, — та нали рапортите от съдебната медицина са същите. Твърдят, че пробите са замърсени, защото иначе излиза, че това е кръв и тъкан от нещо, което не носи човешкия генетичен код.
— Както каза и Мона — обади се Майкъл. Гласът му бе станал много нисък. Той се надигна малко и погледна първо Райън, а после Мона.
Нещо в поведението на Аарън го тревожеше през цялото време, но не знаеше точно какво и всъщност не осъзнаваше, че е разтревожен, докато не се хвана, че гледа към него.
— Прибрах се и той беше тук. Приличаше на нея — започна той. — Приличаше и на мен. Може да произлиза… от нашето дете. Нашето бебе. Роуан беше бременна.
Замълча и издиша тежко. Поклати глава и после осъзна, че трябва да продължи.
— Това същество беше новородено. Беше много силно. Дразнеше ме. Той… той се движеше като сламения човек от „Магьосникът от Оз“… Беше тромав, падаше, смееше се, ставаше отново. Сякаш можех да му извия врата, но не го направих. Той беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Ударих го няколко пъти. Би трябвало да строша лицевите му кости, но не му стана нищо. Роуан се опита да ни разтърве, но тогава аз не разбрах… а и сега не разбирам… кого точно се опитваше да предпази. Мен или него?
Мразеше се, че изрича тези думи.
— А тя помогна ли му да те блъсне в басейна? — попита Мона.
— Млъквай, Мона! — изкрещя Райън, но момичето не му обърна внимание. Гледаше Майкъл.
— Не, не му помогна — отвърна той. — Не беше за вярване и че той можа да го стори сам. Бил съм повалян няколко пъти в живота си. За тази работа се иска здрав мъж и късмет. Той беше слаб, крехък и стоеше на леда, но все пак ме блъсна и аз паднах в басейна. Помня, че ме гледаше, докато падах. Очите му са сини, а косата много черна. Вече ви казах. Кожата му е съвсем бледа и някак красива. Поне тогава беше такава.
— Като кожа на бебе — добави Аарън тихо.