Аарън присви очи. Когато заговори, в гласа му се долавяше горчивина, раздразнителност:
— Не те обвинявам.
Внезапно на лицето му се изписа разочарование, като че се опитваше да сдържи реакцията си, да овладее объркване или противоречиви чувства. Майкъл усети това по-силно отвсякога — Аарън не беше на себе си.
— У теб ли са дрехите, Райън? — продължи Аарън с неприятното си искане, сякаш дълбоко в себе си се отвращаваше, че трябва да направи това. — Дрехите на Джифорд. С какво е била облечена?
— По дяволите! — прошепна Райън, вдигна телефона и се свърза със секретарката си в офиса. — Карла, Райън е. Обади се на съдебния лекар в окръг Уолтън, Флорида. Обади се и на погребалния дом. Какво стана с дрехите на Джифорд? Трябва да ги взема.
Затвори телефона и попита:
— Има ли още нещо, защото искам да ида в офиса. Имам работа. Трябва да се върна рано вкъщи, децата ми се нуждаят от мен. Алисия беше приета в болница. Тя също се нуждае от мен. Имам нужда и да остана сам за малко. Имам нужда да… Имам нужда да поскърбя за жена си. Пиърс, бих искал да тръгнем сега, ако ще идваш с мен. — Всичко това бе казано много бързо.
— Да, татко, но искам да знам какво става с дрехите на мама.
— За бога, какво общо има това с Джифорд! — извика Райън. — Господи, всички ли си загубихте ума?
— Просто искам да знам — каза Пиърс. — Знаеш… знаеш, че мама се страхуваше да дойде тук на Марди Грас, тя…
— Не, не продължавай. Недей — настоя Райън. — Нека се придържаме към това, което имаме. Което знаем. Ще направим всичко, каквото поискат от нас, по каквато и да е причина! Майкъл, утре ще ти предам всички материали за Роуан. По дяволите, ще ти ги предам още сега. Ще ти изпратя докладите от цялото разследване.
Той пак вдигна телефона и набра офиса си със скоростта на светлината. Не си направи труда да се представя. Каза на човека отсреща:
— Един куриер да донесе всичко, свързано с Роуан. Да, всичко. Докладите от детективите, копията на чековете, всяка хартийка. Съпругът й го иска. Има право да го види. Нали й е съпруг. Той… има това право.
Тишина. Слушаше.
— Какво имаш предвид? — попита след малко. Лицето му стана безизразно и после започна да се зачервява. Затвори телефона и се обърна към Аарън.
— Твоите хора ли са взели дрехите на жена ми? Взели са ги от офиса на съдебния лекар и от погребалното бюро. Кой ви каза, че можете да направите такова нещо?
Аарън не отговори, но Майкъл видя изненадата и объркването на лицето му. Той не знаеше за това, беше шокиран и унижен. Като че премисли всичко и после сви леко рамене.
— Съжалявам — рече накрая. — Не съм упълномощавал никого за това. Приеми извиненията ми. Ще се погрижа да върнат всичко незабавно.
Сега Майкъл разбра защо Аарън не беше на себе си. Нещо се бе случило сред редиците на ордена му. Бе усетил това и по-рано, но не знаеше как да го тълкува.
— Вървете по дяволите! — извика Райън. — Дотегна ми от изследователи, тайни и хора, които се шпионират взаимно.
Той се изправи, а Пиърс също стана и каза:
— Хайде, татко. — Отново бе поел нещата в свои ръце. — Да вървим у дома. Ще се върна в офиса следобед. Да вървим.
Аарън не стана. Дори не погледна към Райън. Гледаше встрани и после като че се отнесе някъде надалеч, в мислите си. Беше раздразнен, но не само това.
Майкъл стана и стисна ръцете на Райън и Пиърс.
— Благодаря и на двама ви.
— Поне това можехме да направим за теб — каза Райън престорено. — Ще се срещнем утре — ти, аз, Лорън и Рандъл. Ще намерим Роуан, ако…
— … ако може да бъде намерена — каза Мона.
— Казах ти да мълчиш! — извика Райън. — Върви си у дома. Древната Евелин е сама.
— О, да, все някой там е сам и има нужда от мен, нали така? — отвърна Мона. Тя свали крака си от облегалката и стана, като приглади детинската рокличка. Двете фльонги на панделката стърчаха зад главата й. — Ще си отида у дома. Не се тревожи.
Райън се взираше в нея, сякаш не беше в състояние да издържа повече. Приближи се, хвана я и я притисна към гърдите си. Настъпи ужасна тишина, а после нещо много по-ужасно — той заплака със сподавените хлипове на човек, изпълнен със срам и нещастие, както дори жените не плачат.