Това го разстрои за миг. Опита се да откъсне очи от спящото дете и се зачуди как така бе почувствал покой насред всичко ставащо. „Но ти го стори. Не можеш да си постоянно напрегнат.“ И тогава си помисли: „Жена ми може да е жива, може и да е мъртва, но аз трябва да вярвам, че е жива! Тя е с онова същество. То сигурно има нужда от нея!“.
Мона се обърна. Гърбът й беше съвършен, бял, бедрата й, въпреки дребния й ръст, имаха женствени пропорции. Нищо момчешко нямаше в младостта й; тя определено беше жена.
Откъсни очи от нея, човече! Еужения и Хенри са някъде наоколо. Не си насилвай късмета. Заслужаваш да те зазидат в мазето.
Но тук няма мазе.
Знам. Е, тогава на тавана.
Той бавно отвори вратата. В коридора бе тихо. Тихо беше и в двойния салон. На масата в коридора обаче имаше плик — там, където оставяха пощата. Видя познатия надпис „Мейфеър и Мейфеър“. Приближи се на пръсти и го взе. Страхуваше се да не се появят Еужения или Хенри. После влезе в трапезарията. Можеше да седне на масата и да прочете всичко. Така, ако някой се приближеше до вратата на библиотеката, щеше да успее да го спре.
Рано или късно, тя ще се събуди и ще се облече. А тогава? Не знаеше. Просто се надяваше да си иде и да го остави.
Жалък страхливец. Роуан, дали ще разбереш това? Смешното беше, че вероятно щеше да разбере. Роуан разбираше мъжете по-добре от останалите жени, по-добре дори от Мона.
Включи лампата до камината и седна на масата. Извади пакет ксерокопия от плика. Наистина бяха доста.
Генетиците от Ню Йорк и Европа бяха донякъде саркастични относно пробите. „Това, изглежда, е събран генетичен материал от повече от един вид примати.“
Но именно разказите на свидетелите от Донелайт го поразиха. „Жената беше болна. Постоянно седеше в стаята, но когато той излизаше, тя го придружаваше. Сякаш мъжът настояваше. Изглеждаше болна, много болна. За малко да й предложа да иде на лекар.“
Един служител в хотел в Женева описваше Роуан като съвсем мършава, най-много петдесет и пет килограма. Смяташе това за ужасяващо.
Майкъл се вгледа в копията на подправените чекове. Подправени! И то неумело. Почеркът изглеждаше много старинен, като от елизабетинската епоха, какъвто можеш да видиш по стари пергаменти.
Получател: Оскар Олдридж Тамен.
Защо бе избрал това име? Когато се вгледа в другата страна на чека, разбра. Имаше фалшив паспорт. Банковият чиновник бе записал всички данни.
Със сигурност можеха да тръгнат по тази следа. Но тогава видя бележката от адвокатската фирма — Оскар Олдридж Тамен е бил видян за последно в Ню Йорк, на 13 февруари. Съпругата му го обявила за изчезнал на шестнайсети. Местоположение неизвестно. Заключение? Откраднат паспорт.
Затвори рязко папката. Сложи ръце върху нея и се наведе напред, опитваше се да прогони трепването в сърцето, да си припомни, че тази болка е съвсем незначителна — почти като дразнене — и я има от години, нали така?
— Роуан — каза той на глас, като молитва. Мислите му се върнаха в деня на Коледа, когато я видя за последно — когато тя скъса верижката от врата му и медальонът падна.
Защо ме изостави? Как можа!
Заля го силен срам, срам и страх. Егоистичната му дребна душица беше доволна, когато чу, че демонът я е принудил, доволен беше, че разследващите смятат, че тя е заминала насила! Доволен бе, че това бе обявено пред гордия Райън Мейфеър. О, това означаваше, че неговата хитра жена не му бе изневерявала с онзи демон! Тя го обичаше!
Но какво, за бога, означаваше всичко това за нея! За нейната сигурност, за съдбата й, за бъдещето й! Господи, ти си егоистичен, презрян нещастник. Но болката бе толкова голяма, болката от заминаването й, от студената вода в басейна и от вещиците Мейфеър от съня му, от болничната стая и болката в сърцето, когато за първи път изкачи стълбите…
Той скръсти ръце на масата и зарида тихо, после отпусна глава върху тях.
Не знаеше колко време е минало, но усещаше всичко. Вратата на библиотеката не се отвори, Мона сигурно още спеше. Слугите знаеха какво е сторил, иначе щяха да се появят по някое време. Спусна се здрач. Къщата като че чакаше нещо или наблюдаваше.
Накрая вдигна глава от масата и видя, че навън е паднала сияйна пролетна вечер, листата се открояват в сумрака, а златистата светлина на лампата внася частичка ведрост в огромната стая със старите стенописи.