Дочу тъничък глас, който пееше слабо някъде далече. И постепенно, когато застина съвършено на мястото си, той осъзна, че това е арията на Виолета от „Травиата“, грамофонът пак свиреше. Значи неговата малка нимфа се беше събудила; беше наблизо и навиваше старата играчка. Трябваше да стане, да говори с нея, да й обясни за смъртния грях.
Тя седеше на пода, облегната на ръце, гола, както преди. Гърдите й бяха стегнати, с гладка кожа. Зърната й бяха нежни и розови.
Не се чуваше никаква музика. Дали му се беше сторило? Мона се взираше през прозореца към портата от ковано желязо. Майкъл видя, че тя е отворена. Прозорецът на стаята бе вдигнат догоре, а капаците, които той държеше винаги затворени, за да не влизат косите лъчи на следобедното слънце, също зееха. От улицата се чуваше силен шум, но само от преминаващите коли, които профучаваха по тясната сенчеста пресечка.
Мона се стресна; косата й бе разрошена, а лицето й бе все така гладко и сънливо.
— Какво е това? — каза той. — Да не би някой да е влязъл през прозореца?
— Опита се — отвърна тя. Гласът й бе натежал от съня. — Усещаш ли миризмата? — Обърна се да го погледне и преди той да отговори, започна да се облича.
Майкъл отиде до прозореца и веднага затвори зелените капаци. Отсрещният ъгъл беше пуст или толкова тъмен под дъбовете, че не се виждаше има ли някой там. Живачната улична лампа приличаше на пълна луна в короните на дърветата. Майкъл свали прозореца и го залости. Трябваше да го държи заключен! Беше бесен.
— Усещаш ли миризмата? — настоя Мона. Вече се беше облякла. В стаята бе съвсем тъмно след затварянето на прозореца, тя се приближи до Майкъл и обърна гръб да й върже пояса.
— По дяволите, кой беше? — Колосаната дреха беше приятна на допир. Той върза пояса, доколкото можа. Опита се да направи хубава панделка. Мона се обърна и се втренчи в прозореца.
— Значи не долови миризмата, така ли? — Мина покрай него и се втренчи в процепа между капаците. После поклати глава.
— А ти не го ли видя? — Майкъл вече мислеше да хукне навън, да обиколи градината и цялата пресечка, да спре всеки непознат, да претърси цялата „Честнът“ и после Първа, докато не открие някой съмнителен човек.
— Къде ми е чукът? — продължи той.
— Чук ли?
— Не ми трябва пистолет, скъпа. Чукът винаги ми е вършил работа. — Той тръгна към килера в коридора.
— Майкъл, той си отиде отдавна. Отиде си, когато се събудих. Чух го да бяга. Не мисля… Не знам дали е бил наясно, че тук има някой.
Майкъл се върна. Нещо бяло сияеше на тъмния килим. Панделката й. Той я вдигна, а Мона я взе разсеяно и я сложи на главата си, без да се поглежда в огледалото.
— Трябва да вървя — каза тя. — Да видя майка си. Трябваше вече да съм отишла при нея. Сигурно се е уплашила до смърт, че е в болница.
— Съвсем нищо ли не видя? — настоя Майкъл. Вървеше след нея по коридора.
— Долових миризмата — отвърна тя. — Мисля, че тя ме събуди, а после чух и шум откъм прозореца.
Колко спокойна беше. А той изгаряше от гняв.
Майкъл отвори вратата и излезе пръв от къщата, стигна до желязната порта. Всеки можеше да се е скрил тук, зад дъбовете, от другата страна на улицата, зад стената, дори сред ниските храсти в собствената му градина. Собствената ми градина.
— Тръгвам, Майкъл, ще ти се обадя по-късно — каза Мона.
— Не си мисли, че ще те оставя да си тръгнеш сама в тази тъмница. Да не си луда?
Тя спря на стъпалата. Понечи да се възпротиви, но после погледна боязливо мрака наоколо. Взря се замислено в клоните и в сенките по „Честнът“.
— Имам идея. Изпрати ме. А ако той изскочи отнякъде, ще го убиеш с чука. Нали взе чука?
— Това е нелепо. Ще те откарам у дома — каза той, въведе я в къщата и затвори вратата.
Хенри беше в кухнята, където му бе мястото. Беше облечен с бяла риза с тиранти и пиеше уиски от бяла порцеланова чаша, така че никой да не разбере. Остави вестника и стана. Разбира се, че ще отведе детето у дома. Или в болницата? Разбира се. Където пожелае госпожица Мона. Той посегна за палтото си, което висеше на стола зад него.
Майкъл отиде с тях до колата, притеснен от тъмнината, и изчака да се качат. Мона му помаха и той почувства болка, когато потеглиха, задето я бе оставил да си тръгне без прегръдка за довиждане, а после се засрами от себе си.
Върна се в къщата и заключи вратата на кухнята.