Чу го да повишава глас. Онзи, с когото говореше в Лондон, или където и да е, явно го вбесяваше.
Разбира се, семейството не беше виновно, че Джифорд Мейфеър се спомина неочаквано в Дестин и последните два дни всички бяха изцяло заети с бдението, погребението и изобщо с ужасната скръб, на каквато Ларкин рядко бе ставал свидетел. Жените от семейството постоянно отвличаха Лайтнър, даваха му поръчения и търсеха утеха и съвет. Ларк едва бе успял да размени и две думи с него.
Той също отиде на бдението миналата нощ от чисто любопитство. Не можеше да си представи Роуан сред тези странни бъбриви южняци, които говорят за живите и мъртвите с еднакъв ентусиазъм. Но пък каква красива тълпа бяха. Сякаш всички караха биймър, ягуар или порше. Бижутата им изглеждаха истински. Генетичната смесица бе довела до доста красиви лица, каквото и да се криеше зад тях.
И съпругът бе там; всички се грижеха за него. Той изглеждаше съвсем обикновено; всъщност не беше по-различен от останалите. Добре гледан и сит. Със сигурност не приличаше на човек, претърпял сърдечен пристъп.
Но Мич Фланаган, който сега разплиташе неговата ДНК, каза нещо много странно: че той има същия странен код като Роуан. Фланаган бе „успял“, съвсем в стила на „Кеплингер“, да се добере до картоните на Майкъл Къри, без да му иска разрешение. Засега обаче Ларк не можеше да се свърже с него!
Фланаган не му отговори на телефона нито снощи, нито тази сутрин. Електронният секретар все пускаше някаква мелодийка и молеше Ларк да остави номера си.
Тази работа не му харесваше. Защо Фланаган се правеше на интересен? Ларк искаше да се види с Къри, да говори с него, да му зададе някои въпроси.
Тук обаче си изкарваше забавно — снощи, след бдението беше пил доста — и възнамеряваше да вечеря с двама лекари от „Тюлейн“, и двамата шумни пияници, но имаше работа за вършене. Сега, когато госпожа Райън Мейфеър бе погребана, може би щяха най-сетне да се хванат за работа.
Той спря да драска в бележника, когато Аарън се върна в стаята.
— Лоши новини? — попита Ларк.
Лайтнър седна както винаги на фотьойла с подвижна облегалка и се замисли. Подпря брадичка с ръка и сви пръст под устата си, преди да отговори. Беше доста блед, с хубава бяла коса и много обезоръжаващо поведение. Беше и много изморен. Ларк си помисли, че това е човекът, за чието сърце трябва да се притесняват.
— Ами… — започна Лайтнър. — Аз съм в доста неловко положение. Явно Ерих Столов е взел дрехите на Джифорд от Флорида. Ходил е там. Взел е и дрехите от погребалното бюро. Сега е изчезнал, без изобщо да се е консултирал с мен за нищо.
— Но нали и той е член на твоята тайфа?
— Да — отвърна Аарън и направи лека саркастична гримаса. — Член на моята тайфа. А според новия директор на ордена, Старшите държат да не задавам никакви въпроси относно „тази част“ от разследването.
— И какво означава това?
Лайтнър притихна, а после вдигна очи.
— Ти спомена за генетични изследвания на цялото семейство. Искаш ли да опиташ да обсъдиш този въпрос с Райън? Мисля, че утре сутрин ще е подходящо време за това.
— О, разбира се, но нали разбираш какво могат да си навлекат. В смисъл, че поемат риск. Ако се натъкнем на генетични заболявания или пък предразположения към известни болестни състояния, тази информация може да се отрази на всичко — от надеждността им в очите на застрахователите до пригодността им за армията. Да, искам да го направя, но по-добре да се концентрирам върху Къри. Пък и тази жена, Джифорд. Няма ли начин да получим данни за нея? Имам предвид, че трябва да изчакаме малко. Този Райън Мейфеър е много умен адвокат, няма да позволи изследвания на цялото семейство. Ще е глупак, ако го направи.
— А и аз не съм му особено симпатичен в момента. Ако не беше приятелството ми с Беатрис Мейфеър, той щеше да стане още по-подозрителен, и то с право.
Ларк бе видял въпросната жена. Тя бе дошла предния ден в хотела, за да донесе вестта за трагичната смърт в Дестин — хубавичка, запазена жена със сива коса, сресана на висока прическа, и един от най-сполучливите лифтинги на лицето, които бе виждал през последните години. Макар че според него не й беше първият. Очите й искряха, скулите й бяха съвършено оформени. Имаше само два издайнически белега — под брадичката, а вратът й бе гладък като на млада жена. Е, значи тя и Лайтнър бяха заедно. Трябваше да се сети още на бдението; та тя му висеше постоянно на врата, на няколко пъти дори го целуна. Ларк се надяваше и той да има такъв късмет, когато стане на осемдесет. Предполагаше, че ще има, но само ако спреше да надига чашката.