Вече не можеше да чака. Изгарящ от нетърпение, той свали очилата си и ги хвърли на нощната масичка. Образът й се размаза пред очите му, но всички физически детайли, които бе видял, още бяха в ума му. Беше върху нея. Ръката й посегна към чатала му, разкопча панталона и извади грубо члена му, плесна го, като че да провери твърдостта му — малък жест, който за малко да го принуди да стигне кулминацията. Той усети бодливите къдрави косми по пубиса й, горещите вътрешни устни и накрая тясната, пулсираща обвивка, в която потъна.
Може би беше извикал. Не знаеше. Тя се надигна от възглавницата, устата й бе прилепена към неговата, ръцете й го придърпваха, тазът й се удряше в неговия.
— Чукай ме грубо — прошепна тя. Беше като плесница — остър остен, който нажежи потисканата му страст до точката на кипене. Крехкото й тяло, деликатната й кожа го възбуждаха още повече. Никакво въображаемо изнасилване от най-тайните му и необясними фантазии не можеше да е толкова брутално.
Бедрата й се блъскаха в неговите и той смътно виждаше, че лицето й и голите й гърди са пламнали в червено. Тя стенеше. Нахлуваше в нея отново и отново, видя как ръцете й политат настрани, като отсечени, точно в мига, преди той да затвори очи и да избухне в нея.
Накрая, изтощени, те се претърколиха по гръб на меките памучни чаршафи. Горещите й ръце бяха преплетени под неговата протегната ръка, лицето му бе заровено в уханната й коса. Тя се сгуши по-близо и дръпна смачкания чаршаф отгоре им; после се обърна към него и зарови лице до врата му.
Самолетът щеше да почака, целта му щеше да почака. Нека болката и тревогата си отидат. По всяко друго време и на всяко друго място той щеше да я намери за неотразима. Но сега тя беше повече от това, беше повече от желана, топла и изпълнена с мистериозен и сякаш перфектен пламък. Беше нещо божествено, от което той отчаяно се нуждаеше.
Нежната й копринена ръка се уви около врата му, когато той я притисна към себе си. Можеше да усети как бие сърцето й.
Много след това, почти потънал в дълбок сън, той скочи стреснат и замаяно започна да съблича топлите си дрехи. После легна гол до нея, само с ръкавици, крайниците му бяха преплетени с нейните, вдишваше топлината й, чуваше тихото й сънено дишане, като целувка. После започна да потъва в съня.
— Роуан — прошепна. Да, знаеше всичко за нея, познаваше я.
Бяха на долния етаж. Казваха: „Събуди се, Майкъл, ела долу“. Бяха запалили голям огън в камината. Или пък беше просто огън около тях, като горски пожар? Стори му се, че чува тътен на барабани. Майкъл. Някакъв неясен сън или пък спомен за Марди Грас, преди много време, в онази зимна нощ, за барабаните, които тътнеха в яростна, страховита каденца, а факлите блещукаха в клоните на дъбовете. Те бяха там, на долния етаж, трябваше само да се събуди и да слезе долу. За първи път през всичките тези седмици, откакто го бяха напуснали, той не искаше да ги вижда, не искаше да си спомня.
Седна, взря се в бледото белезникаво утринно небе. Потеше се, сърцето му биеше силно.
Тишина; бе твърде рано за слънцето. Сложи си очилата.
В къщата нямаше никого, никакви барабани, никакъв дим. Никой, освен тях двамата, но тя вече не беше до него в леглото. Той чуваше как гредите пеят, но това бе заради водата. После прозвуча някакъв дълбок, вибриращ звук, по-скоро като трептене, отколкото като шум, и той разбра, че голямата яхта се блъска в пристана. Като че ли някакъв страховит левиатан казва: „Тук съм“.
Седна за момент и се втренчи тъпо в спартанската мебелировка. Всичко бе изработено от същото красиво дърво, което бе видял долу. Някой тук бе обичал финото дърво, бе обичал всичко да е хармонично. Всичко в стаята беше доста ниско — леглото, бюрото и пръснатите столове. Нищо не пречеше на гледката от френските прозорци.
Но той надушваше огън. Да, и като се вслуша внимателно, дори го чу. Един халат бе изваден за него — прекрасен дебел хавлиен бял халат, точно каквито обичаше.
Облече го и слезе да я потърси.
Огънят гореше, за това се оказа прав. Но около него не се бяха стълпили никакви същества. Тя седеше сама с кръстосани крака върху камината, също облечена с халат. Тънките й крайници почти се губеха в диплите му. Трепереше и плачеше.
— Съжалявам, Майкъл. Съжалявам — прошепна тя с дълбокия си кадифен глас. Лицето й бе обляно в сълзи и уморено.
— Скъпа, защо говориш така? — попита той. Седна до нея и я прегърна. — Роуан, за какво съжаляваш, за бога?