И тогава думите й излязоха като потоп, толкова бързо, че той едва успяваше да ги следи: толкова много била поискала от него, но толкова желаела да е с него, че последните няколко месеца били най-тежките в живота й и че самотата й била вече почти непоносима.
Той целуваше бузата й отново и отново.
— Харесва ми да съм с теб — каза й. — Искам да бъда тук. Не искам да бъда никъде другаде…
Млъкна, сети се за самолета за Ню Орлиънс. Е, това можеше да почака. И той започна несръчно да й обяснява, че е бил като в капан в онази къща на Либърти стрийт.
— Не дойдох, защото знаех, че това ще се случи — каза тя. — Ти беше прав. Исках да зная, исках да докоснеш ръката ми, да докоснеш кухненския под, там, където той умря, исках… разбираш ли, аз не съм такава, каквато изглеждам…
— Знам каква си — каза той. — Много силен човек, който смята за ужасно да признае, че има нужда от нещо.
Тишина. Тя кимна.
— Де да беше само това — каза. Сълзите й отново рукнаха.
— Кажи ми, разкажи ми всичко — рече той.
Роуан се измъкна от прегръдката му и стана. Тръгна боса напред-назад, явно не усещаше колко студен е подът. И отново всичко се изля като потоп — безброй дълги, деликатни фрази се редуваха с такава скорост, че той се напрягаше, за да разбере. Да отдели смисъла от отвличащата вниманието му красота на гласа й.
Била осиновена, когато била само на ден, отвели я далече от дома й. Знае ли той, че е станало в Ню Орлиънс? Казвала му това в писмото, което той така и не получил. И да, той трябвало да знае това, защото когато се събудил, хванал ръката й и я задържал в своята, сякаш не искал да я пусне да си отиде. И може би тогава се е зародила неговата объркана странна идея, усещането му за връзка с онова място. Но всъщност тя никога не била ходила там! Никога не била виждала този град. Дори не знаела цялото име на майка си.
Знае ли той, че в сейфа, ей там, има един документ, там, зад картината, до вратата? Има едно писмо, което е подписала, и то гласи, че тя не може никога да се върне в Ню Орлиънс, нито пък да се опитва да открие нещо за семейството си, за истинските си родители. Отрязано, откъснато, миналото й било захвърлено като пъпна връв и нямало никакъв начин да си върне онова, което било останало назад. Но тя се замислила за това през последните години, за тази ужасна черна пропаст и за факта, че тях вече ги няма, Ели и Греъм, и онзи документ в сейфа, и Ели, която преди да умре, я накарала да повтори обещанието си отново.
Отвели я от Ню Орлиънс до Лос Анджелис със самолета в шест часа в самия ден на раждането й. Години я лъжели, че е родена в Лос Анджелис. Така пишело и в акта й за раждане, един от онези фалшиви документи, които съчиняват за осиновените деца. Ели и Греъм й разказвали хиляди пъти за малкия апартамент в Западен Холивуд и колко щастливи били, когато я завели у дома.
Но не в това бил проблемът, проблемът бил, че тях вече ги нямало, били мъртви и цялата история просто била изличена с такава скорост и така изцяло, че тя била ужасена. А Ели толкова страдала. Никой не бивало да страда така. А те имали страхотен модерен живот, просто страхотен, макар и това да бил някакъв егоистичен, материалистичен свят, признавала го. Никакви връзки — нито семейни, нито приятелски — не нарушавали егоцентричното им преследване на удоволствия. А до леглото на Ели, която крещяла за морфин, седяла единствено Роуан.
Той кимаше, колко добре я разбираше. Нима собственият му живот не се бе превърнал в същото? Порази го внезапен проблясък от Ню Орлиънс — мрежестата врата се затваря, около кухненската маса са насядали братовчеди, има червен боб и ориз, и разговори, разговори, разговори…
— Казвам ти, за малко да я убия — продължи Роуан. — Малко ми оставаше. Не можех… не можех… Никой не би могъл да ме излъже за това. Познавам кога хората лъжат. Не че мога да чета мисли, нещо по-сложно е. Сякаш хората говорят на глас с черно-бели думи на бял лист, а аз виждам какво казват в цветни картини. Понякога долавям мислите им, малки късчета информация. А и съм лекар, затова не се опитваха да скрият от мен диагнозата. Точно Ели винаги лъжеше, опитваше се да се преструва, че нищо не се случва. Но аз винаги знаех как се чувства. Още когато бях малко момиче. Това е другото — този талант да узнавам, наричам го диагностично сетиво, но е повече. Просто слагах ръце върху нея и дори когато беше в ремисия, знаех. То е там, то се връща. Тя имаше най-много шест месеца. А после, когато всичко свърши, трябваше да се върна в тази къща — в тази къща с всякакви удобства и всевъзможни уреди, в лукс, за който всеки би могъл да…