— Зная — каза той тихо. — Всичките ни играчки, всичките ни пари.
— И какво е тя сега без тях, просто черупка. Аз не принадлежа на това място! А ако аз не принадлежа, тогава кой, и се огледах… и се изплаших, казвам ти. Изплаших се. Не, чакай, не ме успокоявай. Ти не знаеш. Не можех да предотвратя смъртта на Ели, това мога да приема, но аз убих Греъм. Аз го убих.
— Не, не си — каза Майкъл. — Лекар си и добре знаеш, че…
— Майкъл, ти си като ангел, изпратен ми от небесата. Но слушай какво ти казвам. Ти имаш сила в ръцете си, знаеш, че е истинска. Аз знам, че е истинска. Вече ми я демонстрира. Е, аз имам също толкова голяма сила. Аз го убих. Убих още двама души преди това — един непознат и едно малко момиченце преди много години, малко момиченце на площадката за игра. Чела съм протоколите от аутопсиите. Мога да убивам, казвам ти! И днес съм лекар, защото се опитвам да отрека тази сила, за да изградя живота си така, че да компенсира това зло!
Тя си пое дълбоко дъх. Прокара пръсти през косата си. Изглеждаше някак изгубена в огромната широка роба, пристегната здраво на кръста й. Ганимед с мека, чуплива коса на паж. Той понечи да иде при нея, но тя го спря с жест.
— Това е. Знаеш ли, представях си как го разказвам, точно на теб…
— Тук съм, слушам те… — отвърна той. — Искам да ми кажеш… — Как можеше да изрече с думи, че тя го е омаяла и завладяла напълно, и колко невероятно е това след всички тези седмици на ярост и безумие.
Тя говореше тихо за начина, по който е тръгнал животът й, как винаги е обичала науката, науката била поезия за нея. Не си и представяла, че ще стане хирург. Вълнувала се най-много от изследванията, от невероятния, почти фантастичен напредък в неврологията. Искала да прекара живота си в лаборатория, където смятала, че може да открие истинската възможност за героизъм, а имала и природна дарба за това.
Но после се случило онова ужасно нещо, онази ужасна Коледа. Възнамерявала да започне работа в института „Кеплингер“ по методите за мозъчна интервенция, различна от хирургията — лечение с лазер, гама-лъчи — все чудеса, които не можела да опише на един лаик. В края на краищата тя никога не се чувствала добре сред хората. Може би щяла да е на място в някоя лаборатория?
Последните открития я въодушевявали, но нейният ментор, нямало значение как се казва — пък и вече бил мъртъв, умрял от серия малки инсулти скоро след това, каква ирония, и всичките хирурзи на света не могли да зашият тези смъртоносни разкъсвания… но тогава тя дори не знаела за това. Но да се върнела на историята. Той я отвел в Института в Сан Франциско, било Бъдни вечер, защото това била единствената нощ от всички в годината, когато там нямало никого, и той нарушавал правилата, като й показвал върху какво работят, а те изследвали живи ембриони.
— Видях онзи малък ембрион в инкубатора. Знаеш ли как го наричаха? Наричаха го абортус. О, мразя се, че ти казвам това, защото знам как се чувстваш заради Малкия Крис, зная…
Тя не забеляза шока му. Не й беше казвал за Малкия Крис, никому не бе казвал това галено име, но тя като че изобщо не забеляза това и той остана притихнал, просто я слушаше и си спомняше всички онези филми, в които бе виждал ужасните образи на ембриони, но не искаше да я прекъсва. Искаше тя да продължи.
— И това нещо беше поддържано живо — каза тя. — Абортирано в четвъртия месец. Но той бе намерил начин да поддържа живота дори на по-млад ембрион. Говореше за размножаване на ембриони в тестови епруветки, без изобщо да бъдат връщани в утробата. Трябваше да служат единствено за резервни органи. Трябваше да чуеш аргументите му — зародишът играел жизненоважна роля във веригата на човешкия живот, можеш ли да си представиш. Но сега ще ти кажа и най-ужасната част, наистина ужасната част — той беше искрено ентусиазиран, това му харесваше. Виждах потенциалните ползи, които той описваше. Разбираш ли, беше възможно някой ден да създаваме съвсем нови, неувредени мозъци за пациенти в кома. О, боже, само да знаеш колко неща могат да се направят, неща, които можех да постигна с таланта си!
Той кимна и каза тихо:
— Разбирам. Разбирам и ужаса, и колко примамливо е било.
— Да, точно така — отвърна тя. — А вярваш ли, че можех да направя голяма научна кариера, името ми можеше да е в учебниците. Бях родена за това, така да се каже. Когато открих неврологията, когато навлязох в нея, след цялата онази подготовка, сякаш бях изкачила планина и бях стигнала у дома, това беше моето място.