Слънцето изгряваше. Озаряваше пода пред краката й, но тя като че не го забелязваше. Отново плачеше, тихо, сълзите се стичаха по лицето й и тя избърса устни с опакото на ръката си.
Разказа му как бе избягала от онази лаборатория, как бе избягала от научната работа и от всичко, което би могла да постигне с нея, бе избягала от безскрупулната жажда за власт над малките зародишни клетки с тяхната изумителна пластичност. Разбира ли той как те могат да се използват за транспланти, напълно различни от останалите, че могат да продължат да се развиват, че няма да отключат имунна реакция у приемника, че са предоставяли небивали възможности.
— Така е, възможностите са необятни. И представи си само колко материал, цяла малка нация от ничии деца, милиони. Разбира се, законът го забранява. И знаеш ли какво каза той: има закони срещу това, защото всички знаят, че се прави.
— Не се учудвам — прошепна Майкъл. — Изобщо не се учудвам.
— Бях убила двама души. Знаех го. Защото, разбираш ли, то е свързано със самата ми същност, със способността ми да избирам да направя нещо и с отказа ми да приема поражението. Наречи го темперамент, но в най-примитивната му форма. Наречи го гняв в най-крайното му измерение. Можеш да си представиш как щях да използвам този си капацитет за избор, за дело, за устояване на властта, да следвам собствената си цел по някакъв абсолютно неморален, дори унищожителен курс? Това не е просто воля; твърде горещо е, за да бъде наречено воля.
— Решителност — каза той.
Тя кимна.
— Хирургът е интервенционист. Той е много решителен. Просто вадиш скалпела и казваш: ще изрежа половината ти мозък и ще се почувстваш по-добре. Кой, ако не решителен човек, би имал нервите да стори подобно нещо, човек, който е целенасочен, верен на целта си, някой много силен.
— И слава богу, че е така — каза Майкъл.
— Вероятно. — Тя се усмихна горчиво. — Но увереността на хирурга е нищо в сравнение с онова, което можех да извадя от себе си в онази лаборатория. Искам да ти кажа и още нещо — нещо, което ще разбереш, защото имаш онази сила и виденията, нещо, което никога не бих казала на лекар, защото няма да има полза. Когато оперирам, аз виждам с вътрешния си поглед какво върша. Искам да кажа, че в съзнанието си имам някакъв многоизмерен образ на резултата от действията си. В ума ми съществува съвършено детайлна картина. Когато ти беше мъртъв на палубата и аз ти правех изкуствено дишане, виждах дробовете ти, сърцето ти, въздуха, който нахлуваше в гърдите ти. И когато убих онзи мъж в джипа, когато убих бедното момиче, аз първо си представих как ги наказвам, виждах пръскащата кръв. Тогава нямах нужните познания, за да си представя всичко подробно, но процесът беше същият, същият.
— Но те сигурно са умрели от естествена смърт, Роуан.
Тя поклати глава.
— Аз го направих, Майкъл. И то със същата сила, която ме води по време на операциите. Със същата сила, която ми помогна да спася теб.
Той не каза нищо, чакаше я да продължи. Последното, което искаше, бе да спори с нея. Господи, та тя бе единственият човек на света, който наистина го слушаше. И нямаше нужда някой да спори с нея точно сега. Все пак изобщо не беше сигурен, че е права.
— Никой не знае тези неща — продължи тя. — Аз стоях тук, в тази празна къща и плачех, говорех на глас. Ели беше най-близката ми приятелка в целия свят, но не можех да й кажа. И какво трябваше да направя? Опитах се да намеря спасение в хирургията. Избрах най-бруталните и директни методи на лечение. Но всичките сполучливи операция на света не могат да скрият от мен самата онова, на което съм способна. Аз убих Греъм. Знаеш ли, в онзи момент, когато се карахме с него, мисля, че наистина си спомних Мери Джейн на детската площадка, мисля, че наистина си спомних онзи мъж в джипа и вярвам, вярвам, че преднамерено използвах силата, но единственото, което зная със сигурност, е, че видях артерията. Видях я да се разкъсва. Мисля, че съвсем умишлено го убих. Исках той да умре, за да не нарани Ели. Аз го накарах да умре.
Тя млъкна, като че не беше сигурна какво точно бе казала, или сякаш току-що бе осъзнала, че това е истината. Загледа се към водата, която сега беше синя под слънчевите лъчи, изпълнена с трепкаща светлина. По повърхността й се бяха появили безброй лодки. Цялата къща беше в плен на разкриващата се гледка, маслиненозелените хълмове, осеяни с бели постройки. Майкъл си помисли, че всичко това кара Роуан да изглежда още по-самотна и изгубена.