— Когато прочетох за силата на ръцете ти, знаех, че е истинска — продължи тя. — Разбрах. Знаех през какво минаваш. Тези тайнствени неща ни отделят от останалите. Не очаквай другите да разберат, макар че в твоя случай го виждат с очите си. При мен никой не може да го види, защото то няма да се случи отново…
— От това се страхуваш, нали, да не се случи отново?
— Не зная. — Тя го погледна. — Мисля за онези смърти и вината е толкова ужасна, не съм го направила с цел, нито съм го планирала. Просто то стои между мен и живота. И все пак съм жива, живея по-добре от всички, които познавам. — Тя се изсмя тихо, горчиво. — Всеки ден отивам в болницата и оперирам. Животът ми е вълнуващ. Но не е онова, което можеше да бъде… — Сълзите й отново рукнаха. Тя го гледаше, но сякаш не го виждаше. Слънчевата светлина падаше върху нея, върху русата й коса.
Много му се искаше да я прегърне. Страданието й бе мъчително за него. Не можеше просто да стои и да гледа зачервените й сиви очи, пълни със сълзи. Изопнатостта на лицето й стана направо ужасна, когато линиите на агонията внезапно се вдълбаха и сълзите рукнаха. След това лицето й стана гладко, като при шок.
— Исках да ти кажа всичко това. — Беше объркана, несигурна. Гласът й се прекърши. — Исках… да бъда с теб и да ти го кажа. Предполагам, че се чувствах така, защото ти спасих живота, защото някак…
Този път нищо не можеше да го спре. Отиде бавно при нея и я прегърна. Задържа я така, целуваше копринената кожа на врата й и облените със сълзи бузи, целуваше и сълзите й.
— Правилно постъпи — каза той. Отдръпна се, свали ръкавиците си нетърпеливо и ги хвърли настрани. Загледа се за миг в ръцете си и после вдигна поглед към нея.
В очите й се четеше смайване, сълзите й блещукаха на светлината на огъня. И тогава той докосна главата й, докосна косата й, бузите, и прошепна:
— Роуан.
Искаше всички тези случайни, безумни образи да спрат; искаше да вижда само нея, чрез ръцете си, и тогава отново в него се надигна онова прекрасно, поглъщащо усещане, което го бе връхлетяло за миг в колата, усещането, че тя е навсякъде около него, някак нахлува в него, като електричество във вените; той я познаваше, той знаеше честността на живота й, интензивността му и познаваше добротата й, неоспоримата й доброта. Непрестанно скупчващите се образи не бяха важни. Те само доказваха онова, което долавяше, и точно то, и само то имаше значение.
Плъзна ръце под халата й, докосваше дребното й слабо тяло, така горещо, така вкусно за голите му пръсти. Наведе глава и целуна връхчетата на гърдите й. Сиротна, сама, уплашена, но толкова силна, толкова безмилостно силна.
— Роуан — прошепна той отново. — Забрави сега за това.
Усети въздишката й, притисна я към себе си — чувстваше я като прекършено стъбълце до гърдите си — и в нарастващата топлина цялата й болка си отиде.
Той лежеше на килима, тя бе сгушила глава в лявото му рамо; дясната му ръка непохватно държеше цигара над пепелника, до него димеше чаша с кафе. Сигурно вече беше девет часът. Трябваше да се обади на летището. Може би щяха да му намерят място в самолета по обед.
Но мисълта, че ще я изостави, го изпълни с тревога. Харесваше я. Харесваше я повече от всички, които бе срещал в живота си, и което бе вероятно по-важното — беше очарован от нея, от очевидната й интелигентност и почти болезнена уязвимост, събуждаща в него остро желание да я защити, на което той се наслаждаваше толкова много, че чак се срамуваше от това.
Бяха говорили с часове, след като отново бяха правили любов.
Говореха тихо, без припряност и излишни емоции, за живота си. Тя му каза как е отраснала в Тибурон, как е излизала с лодката почти всеки ден, как е учила в най-добрите училища. Разказа му за медицината, за ранната си любов към науката, за мечтите за открития, подобни на тези на доктор Франкенщайн, но много по-спокойно и подробно. После заговори как бе открила таланта си в операционната. Нямало съмнение, че е невероятно добър хирург. Не чувстваше нужда да се хвали с това; просто го описваше — вълнението, незабавното удовлетворение и онова отчаяно желание след смъртта на родителите й винаги да оперира, винаги да върви из онези отделения, винаги да е на работа. Имало дни, в които оперирала, докато вече не можела да стои на краката си. Сякаш съзнанието, ръцете, очите й не били част от нея.
Той й разказа накратко, и някак с неодобрение към самия себе си, за своя собствен свят, отговаряше на въпросите й, стоплен от очевидния й интерес.