Чувстваше ума си необичайно бистър. За пръв път това лято бе оставал трезвен толкова дълго. И дори се наслаждаваше на това, че може да разсъждава ясно. Тя току-що му бе напълнила нова чаша с кафе, а то имаше хубав вкус.
Сложи си отново ръкавиците, защото постоянно получаваше проклетите глупави видения от всичко, което докоснеше — Греъм, Ели и мъже, много мъже, хубави мъже, всички мъже на Роуан, това бе абсолютно ясно. Щеше му се обаче да не беше.
Слънцето грееше през източните прозорци. Той я чуваше да прави нещо в кухнята. Реши, че трябва да стане и да й помогне, без значение какво е казала, но все пак тя бе доста убедителна по въпроса: „Обичам да готвя, то е като хирургията. Стой си там“.
Сега си мислеше, че тя е първото нещо през всичките тези седмици, което има значение, което успя да отвлече мислите му от инцидента и от него самия. Такова облекчение беше да мисли за някой друг, а не за себе си. Всъщност, когато обмисляше това с тази нова яснота, осъзна, че откакто е тук, е в състояние да се концентрира — върху разговора, върху любенето, върху опознаването им; а това беше нещо съвършено ново, защото през всички изминали седмици липсата на концентрация — невъзможността му да прочете повече от една страница или пък да следи действието на филм за повече от пет минути — го беше тормозила постоянно. Беше по-лошо дори от безсънието.
Осъзна, че никога опознаването на човешко същество не е започвало така интензивно и не бе достигало такава дълбочина, и то толкова бързо. Бе като онова, което се предполагаше, че трябва да стане при секса, но рядко се получаваше. Напълно бе забравил, че тя е жената, която го е спасила; онова силно усещане за същината й заличи неясното безлично вълнение, което бе изпитал при първата им среща, и сега той създаваше безумни фантазии за нея в ума си.
Но как можеше да продължи да я опознава и дори да се влюби в нея, да я има, и същевременно да направи онова, което трябваше? А той трябваше да направи това нещо. Трябваше да си иде у дома и да разбере целта.
Това, че тя също бе родена на юг, нямаше нищо общо. Главата му бе пълна с твърде много образи от миналото й и усещането за съдба, която свързва всичко, бе твърде силно, за да е просто продукт на случайно припомняне за неговия дом чрез нея. Освен това на палубата миналата нощ не бе доловил нищо подобно. Да, знаеше, че я е познал, но дори това бе съмнително, защото не беше някакво дълбоко разпознаване, нямаше „О, да, сещам се“, когато тя му разказа историята си. Само някакво очарование. Нищо научно нямаше в силата на ръцете му. Да, можеше да е психична, и вероятно измерима, и дори контролируема чрез някакви лекарства, но тя не беше научна. Беше повече като изкуство или музика.
Но важното беше, че трябва да тръгва, а не искаше. И това внезапно го натъжи и почти отчая, сякаш двамата бяха прокълнати.
Само да я бе срещнал през всички тези седмици. И тогава му хрумна най-странната мисъл. Ако онзи ужасен инцидент не се беше случил и той я беше срещнал на някакво съвсем обикновено място… Но тя беше част от случилото се, нейната необикновеност и сила бяха част от всичко това. Сам-сама на тази голяма яхта точно в мига, когато мракът пада. „Кой друг, по дяволите, можеше да е там? Кой друг, по дяволите, щеше да го извади от водата?“ Лесно можеше да повярва на онова, което бе казала за своята решителност, за силите си.
Когато му описа с най-големи подробности спасяването му, Роуан бе казала нещо странно. Бе казала, че в много студена вода човек губи съзнание почти веднага. И все пак бе успяла да стигне до него, без да припадне. Беше казала само: „Не знам как стигнах до стълбата, честно, не знам“.
— Мислиш ли, че е била онази сила? — попита той.
Тя се замисли за миг и отвърна:
— И да, и не. Може да е било и късмет.
— Е, за мен определено е късмет — отвърна той и отново го връхлетя онова приятно усещане.
Може би тя разбра, защото каза:
— Ние се страхуваме от онова, което ни прави различни. — И той се съгласи с нея.
— Но повечето хора имат подобни сили — продължи тя. — Не знаем какви точно, нито как да ги измерим, но със сигурност те са част от онова, което се случва между хората. Виждала съм го в болницата. Лекарите просто разбират неща, но не знаят как. Същото е и със сестрите. Предполагам, че и адвокатите знаят безпогрешно, когато някой е виновен или кога съдебните заседатели ще гласуват „против“, но и те не могат да кажат как са го разбрали. Истината е, че въпреки всичко, което сме научили за себе си, въпреки всичко, което сме систематизирали, класифицирали и определили, мистериите си остават необятни. Да вземем например генетиката. Човек наследява толкова много неща — например срамежливостта се наследява, както и предпочитанията към определена марка сапун или пък към определени имена. Но какво още? Какви невидими сили? Ето защо толкова се вбесявам, че не познавам истинското си семейство. Не зная нищичко за тях. Ели им е трета братовчедка или нещо такова. Та тя почти не им е роднина…