— Разкажи ми повече за онази къща — помоли тя.
Той отново се замисли, преди да започне.
— Беше в неокласически стил — знаеш ли какво е това? — но все пак бе различна. Имаше веранди отпред и отстрани, истински нюорлиански веранди. Трудно е да се опише къща като тази на човек, който никога не е бил в Ню Орлиънс. Виждала ли си снимки на града?
Тя поклати глава.
— Ели никога не говореше по тази тема.
— Звучи ми нечестно, Роуан.
Тя сви рамене.
— Но беше така. Ели искаше да вярва, че съм нейна дъщеря. Ако попитах за биологичните си родители, тя смяташе, че съм нещастна, че не ме е обичала достатъчно. Нямаше смисъл да се опитвам да избивам тия идеи от главата й. — Отпи малко кафе. — Преди последното си влизане в болницата тя изгори всичко от писалището си. Видях я. Изгори всичко в камината. Снимки, писма, такива неща. Не осъзнавах, че това е краят. Или може би просто не съм мислила за това. Тя знаеше, че няма да се върне. — Спря за миг, после сипа още кафе в чашите.
— После, след като тя умря, дори не можах да намеря адрес на близките й там. Адвокатът й нямаше никаква информация. Казала му, че не иска да търсим никого от там. Всичките й пари бяха завещани на мен. И все пак тя често посещаваше роднините си в Ню Орлиънс. Обаждаше им се по телефона. Изобщо не успях да проумея всичко това.
— Толкова е тъжно, Роуан.
— Достатъчно говорихме за мен. Да се върнем към онази къща. Какво те кара да си я спомняш сега?
— О, къщите там не са като къщите тук — каза той. — Всяка има индивидуалност, характер. А онази е… мрачна, масивна, нещо като великолепен мрак. Построена е точно на ъгъла, едната й страна е досами тротоара на пресечката. Господ знае колко обичам тази къща. В нея живее един мъж, като излязъл от роман на Дикенс е, кълна се, висок и просто въплъщение на джентълменството, ако разбираш какво искам да кажа. Обикновено го виждах в градината… — Той се поколеба, като че нещо се приближаваше към него, нещо съдбоносно.
— Какво има?
— Просто онова чувство, че всичко е свързано с него и онази къща. — Потрепери, сякаш му беше студено. — Не мога да си го обясня. Но зная, че мъжът има нещо общо с всичко това. Не мисля, че хората, които видях в отвъдното, искаха да забравя. Мисля, че те искаха да действам бързо, защото нещо ще се случи.
— Какво може да е то? — попита тя внимателно.
— Нещо в онази къща — отвърна Майкъл.
— Но защо ще искат да се връщаш в онази къща? — попита тя, отново внимателно, без предизвикателство.
— Защото имам силата да сторя нещо там; имам силата да въздействам на нещо. — Той погледна към ръцете си, така жалки в черните ръкавици. — Сякаш всичко си идваше на мястото. Сякаш целият свят е направен от малки парченца — и внезапно огромен брой от тези малки фрагменти се наместват и ти виждаш… виждаш…
— Картината?
— Да, точно така, картината. Е, моят живот е бил част от по-голяма картина. — Той отпи още една малка глътка от кафето. — Какво мислиш? Луд ли съм?
Тя поклати глава.
— Звучи твърде специално, за да си луд.
— Специално?
— Искам да кажа специфично.
Той се изсмя някак стреснато. Никой през всички тези седмици не бе казвал нищо подобно. Тя смачка цигарата си.
— Често ли мислиш за тази къща през последните няколко години?
— Почти не съм се сещал — каза той. — Не съм я забравил, но и не съм мислил много за нея. О, от време на време, предполагам, когато съм си спомнял Гардън Дистрикт, сигурно съм се сещал и за нея. Може да се каже, че онова място е незабравимо.
— Но тази ти обсебеност не е започнала, преди да получиш виденията?
— Определено — отвърна той. — Има и други спомени за дома, но спомените за тази къща са най-натрапчиви.
— Значи, когато мислиш за онези видения, не си спомняш да е станало дума за къщата…
— Не, нищо определено. И все пак… — И ето го отново, онова усещане. Но внезапно той се уплаши от силата на предположението. Сякаш цялото нещастие на последните няколко месеца се връщаше. И все пак се чувстваше добре, че тя му вярва, че го слуша. Харесваше лекотата, с която владееше положението, първото нещо, което му направи впечатление в нея предната нощ.
Тя го гледаше, гледаше го сякаш чуваше и мислите му. Той си помисли за странните необуздани сили, как грозно объркваха всичко, вместо да го изясняват.
— Е, какво ми има? — попита той. — Питам те като лекар, като специалист по мозъци, какво мислиш? Какво да правя? Защо постоянно виждам онази къща и онзи мъж? Защо се чувствам длъжен да бъда там сега?