Тя се замисли, тиха, неподвижна, сивите й очи бяха големи и фиксирани в някаква точка отвъд прозореца, дългите й изящни ръце отново бяха скръстени. И тогава каза:
— Мисля, че трябва да идеш там, няма съмнение в това. Няма да се успокоиш, докато не го направиш. Иди и виж тази къща. Кой знае? Може вече да не е там. Или пък да не усетиш нищо особено, когато я видиш. Във всеки случай трябва да провериш. Може би има някакво психологическо обяснение на тази твоя фиксидея, както я наричат, но не съм сигурна в това. Подозирам, че си видял нещо, че си бил някъде. Знаем, че се случва с много хора, или поне те твърдят така, когато се върнат. Но може би просто го интерпретираш погрешно.
— Наистина не разполагам с много — призна той.
— Смяташ ли, че те са предизвикали инцидента?
— Боже, дори не съм мислил за подобно нещо.
— Нима?
— Искам да кажа, че това просто се случи и те са били там, видели са внезапно появилата се възможност. Би било ужасно да мисля, че те са го причинили. Това би променило нещата, не смяташ ли?
— Не зная. Нещо в цялата история ме притеснява. Ако са могъщи, които и да са, ако могат да ти кажат нещо важно, свързано с някаква цел, ако могат да те върнат жив, когато е трябвало да си мъртъв, ако са били в състояние да те спасят, защо тогава да не са причинили инцидента и защо да не са те причината сега да не си спомняш нищо?
Той остана безмълвен.
— Наистина не си мислил за това, нали?
— Но това е ужасно — прошепна той. Тя понечи да каже още нещо, но той я спря с внимателен жест. Опитваше се да открие думи за онова, което искаше да каже. — Моята концепция за тях е различна. Вярвам, че те съществуват в друго измерение и не само духовно, но и физически. Че те са…
— По-висши същества?
— Да. И че са могли да дойдат при мен, да се погрижат за мен само когато съм бил близо до тях, между живота и смъртта. Опитвам се да кажа, че беше нещо мистично. Но ми се ще да намеря друга дума за него. Това беше общуване, което се случи единствено защото аз бях физически мъртъв.
Тя чакаше.
— Искам да кажа, че те са същества от друг вид. Не могат да накарат човек да падне от скалите и да се удави в морето. Защото ако могат да направят такова нещо в материалния свят, защо тогава ще имат нужда от мен?
— Разбирам — отвърна тя. — И все пак…
— Какво?
— Ти предполагаш, че те са по-висши същества. Говориш за тях като за добри същества. Предполагаш, че си длъжен да сториш онова, което искат от теб.
И той отново остана без думи.
— Виж, може би изобщо не разбирам за какво говоря — каза тя.
— Не, напротив. Ти си права. Аз предположих всичко това. Но, Роуан, не разбираш ли, става дума за впечатление. Аз се събудих с впечатлението, че те са добри, че съм се върнал благодарение на тяхната доброта и че задачата ми е нещо, което съм приел доброволно. И не поставях под въпрос тези предположения. А може би трябваше.
— Но може и аз да греша. Може би изобщо не трябваше да казвам нищо. Нали знаеш какво ти казах за хирурзите. Ние не сме по юмруците, а по ножовете.
Той се засмя.
— Не знаеш какво значи за мен само да поговоря за това, само да мога да мисля за него на глас. — И тогава спря да се усмихва. Защото беше много разстройващо да говори за това по този начин и тя го знаеше.
— Има и още нещо — каза Роуан.
— Какво?
— Всеки път, когато стане дума за силата на ръцете ти, казваш, че тя не е важна. Казваш, че виденията са важни. Но защо да не са свързани? Защо не допуснеш, че хората от виденията са ти дали тази сила?
— Не зная — каза той. — Мислил съм за това. Някои от приятелите ми дори го предположиха. Но някак не вярвам, че е така. Имам чувството, че тази сила ме разсейва. С всички тези хора наоколо, които искат да я използвам, а ако започна да го правя, няма да мога да се върна.
— Разбирам. А когато видиш онази къща, ще я докоснеш ли?
Той се замисли. Трябваше да признае, че не си е представял подобно нещо. Беше си представял някакво по-внезапно и прекрасно прозрение за нещата.
— Да, предполагам, че ще го направя. Ще докосна входа, ако мога. Ще изкача стълбите и ще докосна вратата.
Но защо това го плашеше? Да види къщата му се струваше нещо прекрасно, но да я докосне… Разтърси глава, скръсти ръце и се облегна в стола. Да докосне входа. Да докосне вратата. Разбира се, че може те да му бяха дали силата, но защо бе уверен, че не е така? Особено ако тя беше късче от…