Господи, отново започваше да полудява. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че иска да е пак с нея, че иска да удари една голяма глътка бърбън с лед.
Чак когато вече чакаше да се качи на самолета, му хрумна нещо, нещо, за което изобщо не се бе сетил.
През последните няколко часа бе спал с нея три пъти без никакви предпазни мерки. Дори не беше помислил за презервативите, които винаги носеше в портфейла си. Дори не я бе питал за това. Всъщност за всичките тези години това бе първият път, когато позволяваше подобно нещо да му се изплъзне.
Е, за бога, та тя все пак беше лекар. Сигурно се е погрижила. Но може би трябваше да й се обади. Нямаше да навреди да чуе гласа й. Затвори „Дейвид Копърфийлд“ и започна да търси телефон.
Тогава отново видя мъжа — онзи англичанин с бялата коса и костюма от туид. Само на няколко редици от неговото място, с куфарчето си, с чадър и със сгънат вестник в ръка.
О, не, въздъхна Майкъл и отново седна на мястото си. Само това ми трябваше, да налетя на него.
Извикаха пътниците за неговия самолет. Майкъл с тревога видя, че англичанинът става, събира си нещата и тръгва към изхода.
Но след няколко секунди възрастният джентълмен дори не погледна към Майкъл, когато той мина покрай него и седна на мястото си до прозореца в дъното на първа класа. Англичанинът вече бе отворил куфарчето си и пишеше нещо доста бързо в голям, подвързан с кожа бележник.
Майкъл си поръча бърбън и леденостудена бира, преди самолетът да излети. Когато кацнаха в Далас за четирийсетминутен престой, беше вече на шестата бира и седмата глава от „Дейвид Копърфийлд“, и дори не си спомняше за англичанина.
Седем
Накара таксиметровия шофьор да спре по пътя, за да си вземе още един стек от шест бири. Вече ликуваше от топлия летен въздух. Сега завиваха от автострадата и слизаха към познатата и незабравима мръсотия на долната част на Сейнт Чарлз авеню. Имаше чувството, че ще заплаче при гледката на чернокорите дъбове с тъмните им корони и на дългите тесни трамваи по Сейнт Чарлз, точно каквито ги помнеше ръмжащи и дрънчащи по дългите релси.
Дори тук, сред грозните будки за хамбургери и западнали дървени барове, сред новите жилищни сгради, които се извисяваха над фасадите на магазините и изоставените газови станции, това си беше неговият стар, злачен и нежно красив град. Обичаше дори плевелите, които избуяваха в пукнатините. Тревата растеше тучна и зелена на бозавия фон. Миртовите дървета бяха покрити с пухкави бели цветове.
Майкъл видя и розови миртови дървета, а после и лилави, и червени като вътрешността на диня.
— Боже, погледни! — каза той на шофьора, който не спираше да говори за престъпленията и нещастията тук. — Небето е виолетово, точно каквото го помня. По дяволите, толкова години си мислех, че съм си въобразил всичко това, мислех си, че просто съм го оцветил с моливи в паметта си, представяш ли си.
Имаше чувството, че ще заплаче. През цялото време бе прегръщал Роуан, докато тя плачеше, а самият той не бе проронил и сълза. Но сега му идеше да се разреве, о, как искаше тя да е тук.
Шофьорът се засмя.
— О, да, небето си е лилаво, може и така да се каже.
— Точно такова си е — рече Майкъл. — Ти си роден някъде между Мегазин и реката, нали? Този глас ми е познат.
— Ама какво говориш бе, момче, я си гледай твоя глас — подразни го шофьорът. — Роден съм на „Вашингтон“ и „Сейнт Томас“ за твое сведение, най-малкият съм от девет деца. Вече няма такива големи семейства. — Таксито сега пълзеше по булеварда, мекият влажен августовски бриз нахлуваше през отворените прозорци. Уличните лампи току-що бяха светнали.
Майкъл затвори очи. Дори безкрайната филипика на таксиметровия шофьор беше като музика за него. Но за тази ароматна и обгръщаща топлина той бе жадувал от дъното на душата си. Имаше ли друго място на света, където въздухът има толкова живо присъствие, където бризът те целува и те гали, където небето пулсира и е живо? О, господи, студът вече го нямаше!
— Казвам ти, никой няма право да бъде толкова щастлив, колкото мен — каза Майкъл. — Никой. Погледни само дърветата — каза той и отвори очи, за да се вгледа в черните извити клони.
— Къде, по дяволите, си бил, синко? — попита шофьорът. Беше нисък мъж с бейзболна шапка. Единият му лакът стърчеше наполовина през прозореца.