— О, бях в ада, братче, и мога да ти кажа нещо за него. Там не е горещо. Студено е. Хей, виж, това там е хотел „Пончартрейн“ и си е все същият, мамка му, все същият. — Всъщност хотелът изглеждаше малко по-елегантен и класен, отколкото в старите дни. Имаше спретната синя тента и старото допълнение от портиери и пиколи, които чакаха пред стъклените врати.
Майкъл едва се сдържаше на мястото си. Искаше да излезе от колата, да се разходи, да стъпи на стария паваж. Но беше казал на шофьора да го откара на Първа улица и после да се върнат в хотела, а до Първа улица имаше още време.
Довърши втората бира точно когато излязоха под светлините на Джаксън авеню и тогава всичко се промени. Майкъл не си спомняше преходът да е бил толкова драматичен, но дъбовете станаха по-високи и определено по-гъсти; жилищните сгради с апартаменти отстъпиха пред бели къщи с коринтски колони; целият някак задрямал здрачен свят изглеждаше внезапно забулен в меко, искрящо зелено.
— О, Роуан, само да беше тук — прошепна Майкъл. Ето там беше къщата на Джеймс Галиър, на ъгъла на „Сейнт Чарлз“ и „Филип“, великолепно реставрирана. А от другата страна на улицата къщата на Хенри Хоуард, издокарана с ново палтенце от боя. Железните огради пазеха морави и градини. — Господи, у дома съм!
Когато излезе от летището, той съжали, че бе пил толкова много — беше му ужасно трудно да се оправи с куфара и да намери такси — но сега всичко това бе минало. Когато таксито зави по Първа улица и навлезе в тъмното зелено сърце на Гардън Дистрикт, Майкъл беше в екстаз.
— Осъзнаваш ли, че тук всичко е както си е било! — обърна се той към шофьора. Изпълваше го някаква безмерна благодарност. Подаде му една бира, но шофьорът отказа със смях.
— По-късно, синко. А сега, казвай къде отиваме? — И бавно, като в сън, те се плъзнаха покрай огромните имения. Майкъл видя тротоарите с плочки, високите магнолии грандифлори с техните искрящи зелени листа.
— Просто карай, но много бавно, нека тоя там да ни задмине, много бавно, докато не ти кажа да спреш.
Бе избрал най-красивия час на вечерта за своето завръщане. Сега не мислеше нито за виденията, нито за загадъчната си мисия. Бе така изпълнен с щастие, че едва успяваше да мисли за онова, което виждаше, и за Роуан. Това беше тест за любовта, каза си той в унес, когато не можеш да понесеш да си толкова щастлив, без другият да е до теб. Беше наистина уплашен от сълзите, които всеки миг щяха да облеят лицето му.
Таксиметровият шофьор отново заговори. Всъщност изобщо не бе млъквал. Сега дърдореше за Църквата на изкуплението и как е било едно време, как всичко отивало към провал. Да, Майкъл искаше да види старата църква.
— Бях иподякон в нея — каза той.
Но това нямаше значение, то можеше да почака. Защото, като вдигна очи, Майкъл видя къщата.
Видя дългите и тъмни странични стени да се простират настрани от ъгъла; видя незабравимата метална ограда с ковани рози; видя дъбовете пазачи, прострели огромните си клони като мощни закрилящи ръце.
— Ето я — каза той и гласът му неусетно изгуби силата си и премина в шепот. — Завий надясно и спри там. — После взе бирата и излезе от колата. Стигна до ъгъла и застана диагонално срещу къщата.
Сякаш целият свят притихна. Сега се чуваха и цикадите — дълбоко жужене, което се надигаше сякаш отвсякъде и което караше самите сенки да изглеждат живи. И тогава чу още един, напълно забравен звук — пронизителният писък на птици.
„Горски звуци“, помисли той, докато се взираше в притъмняващите и запуснати веранди, сега покрити от булото на ранния здрач; нито светлинка не потрепваше иззад високите прозорци и множеството дървени капаци.
Небето сияеше и искреше над покрива, меко и опъстрено във виолетово и златно. То се разкриваше беззвездно и красиво зад далечната колона на високата втора веранда и под подпорния корниз, бугенвилията се спускаше буйно от покрива. Дори в мрака Майкъл виждаше пурпурните й цветове. Можеше да проследи и розите по желязната ограда. Виждаше капителите на колоните, странна италианска смесица от дорийски стил при страничните колони, йонийски при тези при входа и коринтски при горните.
Той изпусна дълга печална въздишка. Отново изпитваше онова неизразимо щастие, но сега то бе премесено и с непонятна тъга. „Всички тези дълги години“, помисли си дори насред радостта. Споменът му се беше променил само в един аспект. Къщата беше по-голяма, много по-голяма, отколкото я помнеше. Всички тези стари места бяха по-големи; самият мащаб на всичко тук за миг му се стори почти невъобразим.