Миртовите дървета бяха пораснали неимоверно. Бледите им восъчни дънери бяха доста дебели. Огромната морава, която той помнеше, бе цялата в плевели, а старият чемшир бе расъл свободно и без поддръжка. И все пак беше прекрасно. Майкъл обичаше дори старите дървени решетки отзад, наклонени под тежкото бреме на преплетените увивни растения.
„И точно тук стоеше онзи мъж“, помисли си той, когато успя да различи далечното миртово дърво, онова, което се издигаше високо над стената на съседната къща.
— Къде си? — прошепна. Виденията отново надвиснаха плътно над него. Почувства, че полита към оградата и чу стона на железните й сухожилия. Някакъв тих шум се чу от зеленината встрани, точно вдясно от него. Той се обърна, зърна движение в листата. Цветовете на камелията падаха по меката земя. Майкъл коленичи, посегна през оградата и взе едно от тях — червено и прекършено. Говореше ли му нещо таксиметровият шофьор?
— Всичко е наред, приятел — каза Майкъл, вгледан в цветчето в ръката си, опитваше се да го види по-добре в мрака. Дали не бе мярнал проблясък на черна обувка точно пред себе си, отвъд оградата? И отново шумоленето. Боже, той се взираше в мъжки крак. Някой стоеше само на инч пред него. Изгуби равновесие, щом погледна нагоре, и когато коленете му се удариха в плочите, видя някаква фигура да се извисява над него, да се взира в него през оградата, а в очите й се отразяваше само искрица светлина. Непознатият първо изглеждаше като замръзнал, с разширени очи, втренчени в Майкъл с тревога и напрегнатост. После мъжът протегна ръка — бяло петно в тъмното. Майкъл пристъпи назад по плочите, в него се бе надигнала инстинктивна и някак необорима тревога. Но сега, щом се вгледа в избуялата зеленина, разбра, че там няма никого.
Празнотата бе така ужасяващо внезапна, както и изчезналата фигура.
— Боже, помогни ми — прошепна Майкъл. Сърцето му биеше силно в гърдите. Не можеше да се изправи. Шофьорът на таксито го дръпна за ръката.
— Хайде, синко, преди да е минала патрулката!
Беше издърпан и със силно олюляване стана на крака.
— Видя ли го? — прошепна. — Всемогъщи боже, това беше същият мъж! — Взря се в шофьора. — Казвам ти, беше същият мъж.
— Аз пък ти казвам, синко, че трябва да те закарам в хотела. Това е Гардън Дистрикт, момче, забрави ли? Не можеш да бродиш наквасен тук!
Майкъл отново залитна. Тежко запристъпва назад от камъните към тревата, после се обърна, посегна да се хване за дървото, но там нямаше дърво. И шофьорът отново го прихвана. После го задържа още един чифт ръце. Майкъл се извъртя. Ако беше мъжът, сигурно щеше да се разкрещи като откачен.
Но от всички хора на света той видя точно англичанина, онзи белокос тип с костюм от туид, който бе пътувал с него в самолета.
— Какво, по дяволите, правите тук? — прошепна Майкъл. Но дори през мътилката на алкохола видя благото изражение на мъжа, сдържаното му и изискано поведение.
— Искам да ти помогна, Майкъл — каза той с безмерна кротост. Имаше от онези богати и безкрайно любезни английски гласове. — Ще ти бъда много благодарен, ако ми позволиш да те отведа в хотела.
— Да, май това ще е най-умното в момента — каза Майкъл, като осъзнаваше ясно, че едва изговаря думите. Вгледа се обратно в градината, във високата фасада на къщата, сега почти напълно изгубена в мрака, макар че късчетата небе, надничащи през клоните на дъбовете, все още излъчваха меко сияние. Като че англичанинът и шофьорът си говореха нещо. Като че англичанинът плащаше сметката.
Майкъл се опита да бръкне в джоба на панталоните си за щипката с парите, но ръката му все се плъзгаше безрезултатно по плата. Той отстъпи от двамата мъже, политна напред и пак се притисна към оградата. Сега почти цялата светлина си бе отишла от моравата, от далечните буйни шубраци. Дървените решетки и тежките растения по тях бяха само някаква качулата форма в нощта.
И все пак под най-далечното миртово дърво Майкъл съвсем ясно различи слаба човешка фигура. Видя бледия овал на мъжкото лице и пред невярващия му взор се очертаха същата твърда бяла якичка от онова време, същата копринена вратовръзка.
Боже, сякаш е излязъл от роман. Беше видял същите детайли само преди миг в паниката си.
— Хайде, Майкъл, нека те отведа — каза англичанинът.
— Първо трябва да ми кажеш нещо — отвърна Майкъл. Беше започнал да трепери. — Виж, виждаш ли онзи мъж?