Но сега и той самият видя единствено сенки. Някъде от спомените долетя гласът на майка му, млад, отривист и болезнено близък:
— Майкъл, знаеш, че там няма никакъв мъж.
Осем
След като Майкъл си тръгна, Роуан седна на западния пристан и остави слънцето да я сгрява. Мислеше за всичко случило се някак несвързано и сънливо. Беше леко шокирана и наранена от него, някак прекрасно наранена.
Нищо не можеше да заличи срама и вината, които изпитваше, задето бе натоварила Майкъл със своите съмнения и печал. Но не това я тревожеше сега.
Нямаше да стане добър неврохирург, ако се задържаше задълго над грешките. Най-подходящото и най-инстинктивното за Роуан беше да оцени грешката и да реши как може да я избягва в бъдеще, а после да отмине нататък.
И тогава тя се замисли за самотата си, за тъгата си, за разкриването на собствената си нужда, която я бе накарала да падне в прегръдките на Майкъл, а също и за факта, че той я бе успокоявал с радост, че това ги бе привлякло един към друг, бе оцветило дълбоко новата им връзка по напълно непредвидим начин.
После започна да мисли за него.
Никога не бе обичала мъж на възрастта на Майкъл; никога не си бе представяла толкова безкористност и простота като тези, които личаха и в най-спонтанните му думи и жестове. Беше неподготвена за това и очарована от богатата му душа. А колкото до начина, по който правеше любов, е, той беше почти перфектен. Харесваше го груб и дързък, точно като нея; беше нещо като взаимно изнасилване. Искаше й се да можеха да го повторят сега.
А за Роуан, която толкова дълго бе държала духовната си и физическа жажда напълно разделени, като задоволяваше първата чрез медицината, а втората чрез почти анонимни сексуални партньори, внезапното събиране на двете в един добър, интелигентен, неустоимо гальовен и очарователно пленителен и красив човек със завладяващата комбинация от мистериозни психологически и психически проблеми, беше просто повече, отколкото можеше да понесе. Тя поклати глава и се изсмя тихичко на себе си, после отпи от кафето. „Дикенс и Вивалди — прошепна. — О, Майкъл, моля те, върни се при мен. Върни се скоро.“ Той беше дар от морето.
Но какво, за бога, щеше да се случи с него, дори и да се върнеше още сега? Тази фиксидея за виденията, къщата и предназначението го унищожаваше. И освен това Роуан имаше неясното усещане, че той няма да се върне.
Сега, докато седеше полузаспала под ясното следобедно слънце, тя ни най-малко не се съмняваше, че в момента Майкъл е пиян и че ще се напие още повече, преди дори да е стигнал онази мистериозна къща. За него щеше да е много по-добре, ако го беше придружила, за да се грижи за него, да се опитва да го успокоява при сътресенията по време на пътуването.
Сега й хрумна, че всъщност бе изоставила Майкъл два пъти — веднъж, когато го бе предала твърде бързо и твърде лесно на бреговата охрана, и тази сутрин, когато го пусна да замине за Ню Орлиънс сам.
Разбира се, никой не очакваше да тръгне с него. Но и никой не знаеше какво изпитва към Майкъл, нито какво Майкъл изпитва към нея.
А колкото до виденията му, тя бе мислила за тях надълго и нашироко и не бе стигнала до никакво заключение, освен че може би не се дължат на физиологична причина. Тяхната подробност — тяхната особеност — я стряскаше и някак я плашеше. И все онова усещане, че наивността на Майкъл е опасна, че е свързана изобщо с отношението му за злото. Той разбираше повече доброто.
Но защо, когато пътуваха насам от Сан Франциско, й бе задал онзи странен въпрос: дали не се опитваше да я предупреди за нещо?
Беше видял смъртта на Греъм, когато докосна ръката й, защото тя мислеше за нея. И това я измъчваше. Но как би могъл Майкъл да сметне това за нарочно предупреждение? Дали не бе усетил нещо, за което тя нямаше и представа?
Колкото по-дълго стоеше на слънцето, толкова повече установяваше, че не може да мисли ясно и че копнежът й по него е станал непоносим, вече достигаше точката на страданието.
Тръгна по стълбата към стаята си. Тъкмо пристъпи под душа, когато се сети нещо. Напълно бе забравила да използва контрацептиви с Майкъл. Не за първи път бе проявявала подобна глупост, но все пак не се бе случвало от много години.
Но вече беше сторено, нали така? Завъртя крана и пристъпи назад към плочките, като остави водата да я облива. Представи си, че има дете от него. Но това беше откачено. Тя не искаше деца. Никога не бе искала деца. Отново си спомни за ембриона в лабораторията, омотан с всичките онези жици и тръби. Не, нейната съдба бе да спасява живот, не да го създава. Какво значеше това? Сега щеше да се тревожи седмица-две; после щеше да разбере, че не е бременна, и всичко щеше да е наред.