Тъмните очи на мъжа я гледаха умолително. Той вдигна бледите си ръце и прилепи пръсти към стъклото.
Тя не можеше нито да помръдне, нито да говори. Но след миг, вбесена от безпомощността и ужаса си, изкрещя:
— Връщай се в дупката, от която си изпълзял! — Гласът й звучеше силен и ужасен в празната къща.
Сякаш да й отговори, да я разстрои и победи съвсем, натрапникът бавно изчезна. Фигурата му стана прозрачна, после напълно се стопи, докато от него не остана нищо, освен ужасната и напълно побъркваща гледка на празния пристан.
Огромното стъкло изтрака. Последва още един гръм оттам, сякаш вятърът блъскаше в него. После морето като че се успокои. Напорът на водата изчезна. И къщата отново стана тиха. Дори „Сладката Кристин“ се укроти в канала зад пристана.
Роуан продължаваше да гледа празния кей. После усети, че ръцете й са мокри от пот и треперят. Усещаше пистолета невероятно тежък и някак опасно неконтролируем. Всъщност цялата трепереше. Въпреки това тръгна право към стъклената стена. Вбесена от беззащитността си пред това нещо, тя докосна стъклото там, където то бе сложило длани. Стъклото беше замъглено и осезаемо топло. Но не като стоплено от човешка ръка, тъй като тя не би могла да сгрее толкова студена повърхност, а сякаш е било нагрявано с нещо.
Отново огледа голите дъски. Втренчи се в мрака, в диамантената вода и далечните успокояващи светлини на Сосалито от другата страна на залива.
Тръгна бързо към кухнята, остави пистолета и взе телефона.
— Искам да се свържа с хотел „Пончартрейн“ в Ню Орлиънс, моля — каза тя, гласът й трепереше. Единственото, което можеше да направи сега, за да се успокои, докато чакаше, беше да се ослушва, да се увери в онова, което вече знаеше — че е съвсем сама.
Нямаше смисъл да проверява бравите и резетата. Нямаше смисъл да наднича в шкафове, ниши и всички ъгълчета. Нямаше никакъв смисъл.
Беше почти обезумяла, когато й отговориха от хотела.
— Трябва да говоря с Майкъл Къри — каза тя. — Трябва да е пристигнал тази нощ — добави. — Не, няма значение, че в Ню Орлиънс е пет и двайсет. Моля, звъннете му.
Като че ли стоя цяла вечност там сама, твърде потресена, за да се замисли колко е егоистично да буди Майкъл в този час. Тогава операторът отново се обади:
— Съжалявам, но господин Къри не отговаря.
— Опитайте отново. Изпратете някой в стаята му. Трябва да говоря с него.
Накрая, когато те отказаха да го събудят и разбира се, да влязат в апартамента му без разрешение — за което не можеше да ги вини — тя остави спешно съобщение, затвори телефона, отпусна се върху камината и се опита да помисли.
Беше сигурна какво е видяла, абсолютно сигурна. Привидение на пристана, гледаше я, изучаваше я! Някакво същество, което можеше да се появява и изчезва, когато си поиска. И все пак беше видяла някакви отблясъци по краищата на яката му; защо в косата му имаше капчици влага? Защо стъклото бе топло на допир? Чудеше се дали това нещо бе материално, когато е видимо, и дали тази материя се е разтворила, когато то „изчезна“.
Всъщност умът й отново прибягна към науката — тя знаеше, че това е силата й — но все пак не успя да преодолее паниката, ужасното чувство на безпомощност, което я бе завладяло и още не искаше да си отиде, което я караше да се страхува в собствения си дом, където никога не се бе страхувала от нищо.
А дали вятърът и дъждът бяха част от това, зачуди се. Със сигурност не си ги беше въобразила. И най-вече, защо това същество се бе явило точно на нея?
— Майкъл — прошепна Роуан. Името се отрони от устните й като молитва. После се изсмя тихичко. — Май и аз ги видях.
Стана и започна бавно да обикаля къщата с равномерна крачка, като святкаше всички лампи.
— Е, добре — каза тя спокойно. — Ако се върнеш, искам да е съвсем светло. Боже, нима не е абсурд? Нещо, което може да развълнува водите на залива Ричардсън, съвсем лесно ще завърти и един ключ за осветлението.
Но тя искаше да е светло. Беше изплашена. Отиде в спалнята, заключи вратата след себе си, заключи и вратата на дрешника, а после и вратата на банята, и легна, като натрупа възглавниците под главата си и остави пистолета наблизо.
Запали цигара, въпреки че мразеше да пуши в леглото, и изключи миниатюрните червени светлинки на алармата за дим.