„Призрак беше“, помисли. „Представете си само, видях призрак. Никога не съм вярвала в тях, но видях призрак. Няма какво друго да е. Няма какво друго. Но защо ще се явява на мен?“ И пред очите й отново изникна умолителното му изражение и цялото преживяване се върна при нея с ужасна яснота.
Изведнъж се почувства много нещастна, че не може да се свърже с Майкъл, защото Майкъл беше единственият човек на този свят, който може би щеше да повярва на случилото се и единственият, на когото тя можеше да се довери.
Всъщност беше развълнувана; странно, но се чувстваше също както в нощта, когато бе спасила живота му. Случи ми се нещо ужасно и страховито. Искаше да го сподели с някого. Лежеше с широко отворени, втренчени в ярката жълта лампа на спалнята очи и мислеше: „Защо се яви на мен?“.
Толкова странен бе начинът, по който създанието бе прекосило пристана и се бе вгледало в нея през стъклото.
— Като че аз бях странната.
Вълнението й не угасваше, но изгревът на слънцето й донесе огромно облекчение. Рано или късно Майкъл щеше да се събуди от пиянския си сън. Щеше да види, че лампичката за съобщения на телефона му свети, и със сигурност щеше да се обади.
— Ето, отново искам нещо от него, обаждам му се, без да знам какво става там, нуждая се от него…
Тя се унесе, в топлата сладка сигурност на слънчевата светлина, която се изливаше през стъклото, сгушена в топлите възглавници, увита в завивката от съшити шарени парчета плат. Мислеше за него, за тъмния мъх по ръцете му, за големите му очи, взрени в нея през очилата. И вече погълната от съня си помисли: „Дали този призрак има нещо общо с него?“.
Виденията. Искаше да каже: „Майкъл, това има ли нещо общо с виденията?“. После сънят някак се изроди в абсурд и тя се събуди, съпротивляваща се на гротескността и нереалността както винаги. По-добре да е будна, да мисли — Слатъри щеше да я замести и дори Ели да съществува някъде там, сигурно изобщо не се интересува дали Роуан се е върнала в Ню Орлиънс, трябва да е така, нали? Защото там отвъд сигурно е несравнимо по-добре; и отново потъна в безпаметен сън.
Девет
Майкъл се събуди внезапно, жаден и горещ под завивките, макар че в стаята бе доста хладно. Беше с шорти и с риза — ръкавите не бяха разкопчани, яката не беше свалена. Носеше и ръкавиците.
В края на малкия, застлан с пътека коридор, се виждаше слаба светлинка.
Над мекото всеобхватно жужене на климатика се дочуваше и някакъв шум, като от хартия.
„Мили боже, къде съм?“ — помисли си Майкъл. Седна. В края на малкия коридор имаше нещо като салон, а в него пиано от бяло, лъскаво дърво, зад което се виждаха диплите на драперия на цветя. Трябваше да е апартаментът му в хотел „Пончартрейн“.
Нямаше спомен да е идвал тук. И в същия миг се вбеси на себе си, задето се бе напил толкова. После еуфорията от предната вечер се върна, върна се и образът на къщата на Първа улица под виолетовото небе.
„Аз съм в Ню Орлиънс“, помисли той. И усети прилив на щастие, който разсея цялото му объркване и вина.
— Аз съм у дома — прошепна. — Каквото и да съм направил, аз съм у дома.
Но как бе успял да се добере до хотела? И кой беше в салона? Англичанинът. Последният му ясен спомен беше, че говори с него пред къщата на Първа улица. А след това си спомни и друго: отново видя тъмнокосия мъж зад черната метална ограда, който се взираше надолу към него. Видя искрящите очи само на няколко крачки от себе си и странно бледото и безстрастно лице. Обзе го някакво особено чувство. Не беше точно страх. Беше нещо по-дълбоко. Тялото му се напрегна, като при опасност.
Как бе възможно този мъж почти да не се е променил за толкова години? Как бе възможно преди миг да е там, а в следващия вече да го няма?
Струваше му се, че знае отговорите на тези въпроси, че винаги е знаел, че този мъж не е обикновен. Но внезапната поява на една толкова чужда мисъл почти го накара да се разсмее.
— Откачаш, мой човек — прошепна той.
Сега обаче трябваше да се вземе в ръце, на това странно място, и да разбере какво иска онзи англичанин.
Бързо огледа стаята. Да, това беше старият хотел. Почувства някаква сигурност, когато видя леко избелелия килим, боядисания климатик под прозорците и тежкия старомоден телефон на малкото резбовано писалище. Лампичката за съобщения мигаше в мрака.