— Абсолютно.
Е, явно си струваше. Това беше най-вълнуващото нещо досега, като се изключи идването на Роуан до дома му. И той беше изненадан колко много иска да разкаже на този човек всичко, абсолютно всяка подробност.
— Е, добре — започна Майкъл. — Както казах, често минавах покрай тази къща като дете. Отклонявах се от пътя си, за да мина оттам. Израснах на улица „Благовещение“, до реката, на около шест пресечки от къщата. Често виждах един мъж в градината, същия, когото видях и снощи. Помните ли, че ви питах дали и вие сте го видели? Е, видях го снощи до оградата и после по-навътре в градината, и проклет да съм, ако той не изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато бях дете. И като имате предвид, че бях едва на четири, когато го видях за първи път. Бях на шест, когато го видях в църквата.
— Видели сте го в църква? — Лайтнър отново се взираше в него, очите му като че опипваха лицето на Майкъл.
— Да, по Коледа, в „Свети Алфонс“. Не го забравих, защото беше в най-святото от всички места, разбирате ли за какво говоря? Яслата бе сложена зад парапета на олтара, а той беше зад нея на страничните стъпала.
Лайтнър кимна.
— И вие сте сигурен, че е бил той?
Майкъл се изсмя.
— Е, като се има предвид от коя част на града идвах, да, сигурен съм, че беше той. Но, да, сериозно, наистина беше той. Видях го още веднъж, почти съм сигурен, но не съм мислил за това от години. Беше в концертната зала в центъра. Никога няма да забравя онзи концерт, защото свиреше Исак Щерн. За първи път чувах подобно нещо на живо. Както и да е. Видях онзи мъж в публиката. Той ме гледаше.
Майкъл се поколеба, атмосферата на отдавна отминалия момент се завърна неканена, защото онова време бе толкова тъжно и мъчително. Отърси се от нея. Лайтнър отново четеше мислите му, знаеше го.
— Не са много ясни, когато сте разстроен — каза тихо мъжът. — Но най-важното е, господин Къри…
— Кое е то?! Всичко това има нещо общо с онова, което видях, докато бях мъртъв. Знам го, защото продължих да мисля за него след инцидента, когато не можех да се съсредоточа върху нищо друго. Искам да кажа, че се събуждах и виждах онази къща, мислех, че трябва да се върна там. Роуан Мейфеър го нарече фиксидея.
— Вие сте й разказали за това…
Майкъл кимна. Довърши бирата.
— До най-малката подробност. Тя ме изслуша търпеливо, но не можа да разбере какъв е смисълът. И все пак каза нещо много интересно. Каза, че е твърде специфично, за да е патологично. Мисля, че има логика.
— Нека първо да ви помоля за още малко търпение — каза Лайтнър. — Ще ми кажете ли какво точно си спомняте от виденията? Казахте, че не сте ги забравили изцяло…
Доверието на Майкъл в този мъж започваше да се засилва. Може би заради мекия авторитетен маниер. Но никой не го бе питал за виденията му с такава сериозност, дори Роуан. Усети, че е напълно обезоръжен. Англичанинът изглеждаше толкова съпричастен.
— О, да, така е — каза Лайтнър бързо. — Повярвайте ми, напълно съпричастен съм, не само към случилото се с вас, но и към вярата ви в него. Моля ви, разкажете ми.
Майкъл разказа накратко за жената с черната коса, че е станало дума и за някакво бижу, някаква смътна идея за врата или портал…
— Не портал на врата обаче, не може да е това. Но има нещо общо с къщата. — Имало и някакъв номер, но го забравил. Не, не адрес. Не бил дълъг номер, бил от две цифри и от голямо значение. И целта, разбира се, целта, целта била да спаси нещо. Имал и ясното усещане, че може да откаже да го направи.
— Не мога да повярвам, че щяха да ме оставят да умра, ако не бях приел. Те ми даваха избор за всичко. Аз избрах да се върна и да изпълня задачата. Събудих се с мисълта, че трябва да направя нещо много важно.
Виждаше, че думите му имат изумителен ефект върху Лайтнър. Той дори не направи опит да прикрие изненадата си.
— Спомняте ли си и нещо друго?
— Не. Понякога ми се струва, че съм на крачка от това да си спомня всичко, но после то ми се изплъзва. Започнах да мисля за къщата около денонощие след това. Не, може би даже малко по-късно. И веднага се появи усещането за връзка. Почувствах същото и снощи. Бях дошъл на точното място, за да открия всички отговори, но все още не можех да си спомня! Това е достатъчно да те подлуди.
— Да, мога да си представя — каза тихо Лайтнър, но все още бе потънал в собствената си изненада и изумление от чутото. — Нека ви предложа нещо. Не е ли възможно, когато сте възкръснали и сте стиснали ръката на Роуан, образът на къщата да е дошъл чрез нея?