— Това са много добри въпроси — каза мъжът с въздишка. — Не казахте ли номер тринайсет?
— Какво? Така ли казах? Не съм… но май наистина го казах. Да, беше номер тринайсет. Боже, сега си спомням. Да, беше номер тринайсет.
— Сега искам да ме чуете. Не се обаждайте на Роуан. Облечете се и елате с мен.
— Чакайте малко, приятелю. Вие сте много интересен човек. В домашно сако изглеждате по-добре от всички, които съм виждал по филмите, и притежавате много убедителен и очарователен маниер. Но аз съм тук, точно където искам да бъда. Ще се върна в онази къща, след като се обадя на Роуан…
— И какво точно ще правите там? Ще позвъните на звънеца?
— Е, ще чакам, докато Роуан пристигне. Роуан иска да дойде, знам го. Тя иска да види семейството си. Явно всичко е заради това.
— А мъжът, той какво общо има с всичко това, според вас? — попита Лайтнър.
Майкъл се сепна. Седеше и се взираше в англичанина.
— Вие видяхте ли го? — попита той.
— Не. Той не ми позволи. Искаше вие да го видите. И много бих искал да знам защо.
— Но вие знаете всичко за него, нали?
— Да.
— Е, добре, ваш ред е да говорите и бих искал да започнете веднага.
— Да, такава беше сделката — каза Лайтнър. — Струва ми се, че сега е много важно, повече отвсякога, да научите всичко. — Стана и тръгна бавно към масата, започна да събира разпръснатите по нея листове, сложи ги спретнато в една голяма кожена папка. — И всичко е тук, в тази папка.
Майкъл го последва. Вгледа се в невероятния брой листове, които мъжът бе натъпкал вътре. Повечето бяха изписани на машина, но имаше и някои ръкописни.
— Вижте, Лайтнър, дължите ми някои отговори — каза Майкъл.
— Това тук е цял компендиум от отговори. От нашите архиви е. Посветено е изцяло на семейство Мейфеър. Започва още от хиляда шестстотин шейсет и четвърта. Трябва да дойдете с мен. Не мога да ви го дам тук.
— А къде?
— Имаме уединена къща наблизо, една стара плантация, доста приятно място.
— Не! — отвърна Майкъл нетърпеливо.
Лайтнър вдигна ръка да замълчи.
— На по-малко от час и половина път е. Сега трябва да настоя да се облечете и да дойдете с мен, за да можете да прочетете тази папка на спокойствие и тишина в Оук Хейвън и да запазите въпросите си за после, когато всички аспекти на този случай ще са ви ясни. Щом прочетете тези архиви, ще разберете защо ви моля да отложите обаждането си до доктор Мейфеър. Мисля, че ще бъдете доволен, че сте ме послушали.
— Роуан трябва да види тези записки.
— Да, така е. И ако вие пожелаете да й ги предадете вместо нас, ние ще сме ви безкрайно благодарни. Наистина.
Майкъл го гледаше изучаващо, опитваше се да отдели очарователния му маниер от поразителния смисъл на онова, което казваше. Чувстваше се привлечен от този човек, някак сигурен в знанията му, от една страна, и някак подозрителен, от друга. Но преди всичко беше силно заинтригуван от парченцата на пъзела, които се нареждаха по местата си.
Още нещо му стана ясно. Причината да не харесва толкова много силата на ръцете си беше, че щом докоснеше някого, или нечие притежание, веднага възникваше някаква интимност. В случая с непознати тя бързо отшумяваше, но при Лайтнър постепенно се засилваше.
— Не мога да дойда с вас в провинцията — каза Майкъл. — Изобщо не се съмнявам във вашата искреност, но трябва да се обадя на Роуан и искам да ми дадете тези материали.
— Майкъл, тук има информация, която се отнася до всичко, което ми разказахте. Тя се отнася до жената с черната коса. Отнася се и до онова особено важно бижу. Колкото до портала, не мога да разбера какво е значението му. Но номера, тринайсети, разбирам. А колкото до мъжа, жената с черната коса и бижуто, са свързани с него. Но ще ви предам тази папка единствено при моите условия.
Майкъл присви очи.
— Искате да кажете, че това е жената, която срещнах във виденията?
— Само вие можете да кажете това със сигурност.
— Нали няма да ми изиграете някакъв номер.
— Не. Разбира се. Но недейте и вие да играете номера на самия себе си, Майкъл. Винаги сте знаели, че мъжът не е какъвто изглежда, нали? Какво почувствахте снощи, когато го видяхте?