— Да-а-а, знаех… — прошепна Майкъл. Отново се чувстваше замаян. И все пак през него пробягна някаква мрачна, разстройваща тръпка. Отново видя мъжа да се взира в него през оградата. — Господи! — прошепна и преди да се усети, стори нещо много странно — вдигна ръка и бързо направи кръстен знак.
Объркан, той погледна Лайтнър.
И тогава го споходи една съвършено ясна мисъл. Вълнението му се засилваше.
— А дали те не са искали да се срещна с вас? Жената с черната коса може би е искала тази среща да се състои?
— Само вие можете да прецените дали е така. Само вие знаете какво са ви казали онези създания. Само вие знаете кои всъщност са те.
— За бога, но аз не знам. — Майкъл стисна главата си с ръце. Усети, че се взира в кожената папка. Върху нея имаше надпис на английски. Големи букви, украсени с вече полуизтрита позлата. — „Вещиците Мейфеър“ — прошепна той. — Това ли пише там?
— Да. А сега ще се облечете ли, за да дойдете с мен? Може вече да са ни приготвили закуска в къщата. Моля ви.
— Но вие не може да вярвате във вещици! — възкликна Майкъл. Но те идваха. Стаята отново избледня. Гласът на Лайтнър стана някак далечен, думите му се изпразниха от съдържание — бяха просто слаби, безсмислени звуци, идещи някак отвъд. Майкъл се разтрепери. Чувстваше се зле. Отново видя стаята на прашната утринна светлина. Леля Вив седеше тук преди много години, тук беше и майка му. Но не, това беше сега. Да се обади на Роуан…
— Не още — каза Лайтнър. — Не сте прочели папката.
— Вие се страхувате от Роуан. Има нещо в нея самата, има някаква причина, поради която искате да ме защитите от Роуан… — Виждаше как прашинките се въртят около него. Как бе възможно нещо толкова материално да създава такова усещане за нереалност? Мислеше за момента, когато бе докоснал ръката на Роуан.
Предупреждение. Сетне помисли за Роуан след това, в прегръдките му.
— Вие знаете какво е то — каза Лайтнър. — Роуан ви е казала.
— О, но това е лудост. Тя си го е въобразила.
— Не, не е. Погледнете ме. Знаете, че ви казвам истината. Не ме карайте да чета мислите ви заради това. Помислихте си за него още когато прочетохте думата „вещици“.
— Не съм. Не можеш да убиеш човек само с мисълта си.
— Майкъл, моля ви за по-малко от двайсет и четири часа. Оказвам ви голямо доверие. Моля ви да уважите нашите методи, моля ви да ми дадете това време.
Майкъл го гледаше объркан, неспособен да продума. Гледаше как Лайтнър сваля домашното си сако и облича това от костюма си. После сгъна спретнато домашното и го прибра в куфара заедно с кожената папка.
Трябваше да прочете написаното в нея. Гледаше как Лайтнър закопчава ципа на куфара, вдига го и го задържа с две ръце.
— Не мога да приема това! — викна Майкъл. — Роуан не е вещица. Това е лудост. Роуан е лекар и ми спаси живота.
И като си помислеше само, че това е нейната къща, онази красива къща, къщата, която обичаше още от дете. Отново усети онази нощ, като че е било вчера, с виолетовото небе, надничащо през клоните, и крясъците на птиците, сякаш беше насред гората.
През всичките тези години бе знаел, че мъжът не е реален. През целия си живот го бе знаел. Знаеше го и в църквата…
— Майкъл, този мъж чака Роуан — каза Лайтнър.
— Какво? Но защо тогава се яви на мен?
— Чуйте ме, приятелю. — Англичанинът сложи ръка върху неговата и я потупа сърдечно. — Нямах намерение да ви тревожа или пък да използвам интереса ви. Но това създание е свързано със семейство Мейфеър от поколения. То може да убива. Но и доктор Мейфеър може това. Тя сигурно е първата от вида си, която е способна да убива без помощта на това същество. А те вървят заедно, създанието и Роуан. Само въпрос на време е да се срещнат. Сега, моля ви, облечете се и елате с мен. Ако решите да бъдете нашият посредник и да предадете тази папка за вещиците Мейфеър на Роуан, ще помогнете на най-висшата ни цел.
Майкъл мълчеше, опитваше се да възприеме всичко това, очите му се взираха неспокойно в Лайтнър, но виждаха още безброй неща.
Не беше много наясно какво изпитва към „онзи мъж“ сега. Винаги му се бе струвал някак смътно красив, въплъщение на елегантността; тъжна, сантиментална фигура, която като че притежаваше, дълбоко в своето градинско скривалище, някакъв покой, какъвто самият Майкъл искаше да притежава. Зад оградата предната нощ мъжът се бе опитал да го изплаши. Или пък не?