Само ако бе свалил ръкавиците си и го беше докоснал!
Не се съмняваше в думите на Лайтнър. Във всичко това имаше нещо страховито, нещо ужасно, нещо мрачно в сенките, които обгръщаха къщата. И все пак тя му изглеждаше близка. Отново се замисли за виденията, но не в опит да си припомни, а просто за да потъне отново в атмосферата им, и пак го завладя усещането за доброта, както преди.
— Явно е било писано да се намеся — каза той. — Със сигурност. И може би е трябвало да използвам и силата на ръцете си. Роуан каза…
— Какво?
— Роуан попита защо мисля, че силата на ръцете ми няма нищо общо с това, защо настоявам, че тя е нещо отделно… — Отново си помисли, че би могъл да докосне мъжа. — Може би тя е част от всичко, може би не е просто някакво малко проклятие, изпратено да ме подлуди.
— Така ли си мислехте?
Той кимна.
— Нещо такова. Заради това не успявах да дойда. Бях се затворил в къщата си на Либърти стрийт два месеца. Не успях да открия Роуан по-скоро… — Той погледна ръкавиците си. Колко ги мразеше. Караха ръцете му да изглеждат изкуствени.
Не можеше да мисли повече. Не можеше да обхване всички аспекти на случващото се. Усещането за нещо познато не го напускаше и притъпяваше шока от разкритията на Лайтнър.
— Е, добре — каза Майкъл накрая. — Ще дойда с вас. Ще прочета папката, цялата. Но искам да се върна възможно най-скоро. Ще й оставя съобщение, че ще се върна скоро, в случай че звънне. Тя е важна за мен. Тя е по-важна за мен от вас. И това няма нищо общо с виденията. Има общо с това коя е и колко много… значи за мен. И не може да бъде подчинена на нищо друго.
— Дори на самите видения ли? — попита Лайтнър внимателно.
— Не. Два пъти, най-много три пъти в живота си човек изпитва такива чувства, каквито аз изпитвам към Роуан. Това е само по себе си приоритет, ценност.
— Разбирам — каза Лайтнър. — Ще ви чакам долу след двайсет минути. И ми се ще да ме наричате Аарън. Ако нямате нищо против. Ще изминем дълъг път заедно. Страхувам се, че си позволих да ви наричам Майкъл от известно време. Ще ми се да сме приятели.
— Ние сме приятели — каза Майкъл. — Какво друго, по дяволите, можем да бъдем? — И се изсмя тихичко, може би трябваше да признае, че харесва този тип. Всъщност дори се чувстваше леко неспокоен, че изпуска Лайтнър и куфарчето му от поглед.
Майкъл взе душ, избръсна се и се облече за по-малко от петнайсет минути. Не беше разопаковал нещата си, освен някои вещи от първа необходимост. И чак когато вдигна куфара си видя, че лампичката за съобщения на телефона до леглото му още мига. Защо, по дяволите, не бе отговорил на обаждането? Това внезапно го вбеси.
Веднага се обади на рецепцията.
— Да. Доктор Роуан Мейфеър ви търси, господин Къри. Някъде към пет и петнайсет сутринта. — Жената му даде номера на Роуан. — Настояваше да ви позвъним, дори да се качим в стаята ви.
— А вие направихте ли го?
— Да, господин Къри. Но не получихме никакъв отговор.
„А моят приятел Аарън е бил там през цялото време“, помисли си Майкъл с яд.
— Не искахме да използваме резервния ключ, за да влезем.
— Да, добре. Чуйте, искам да оставя съобщение за доктор Мейфеър, ако се обади отново.
— Да, господин Къри?
— Съобщението е, че съм пристигнал нормално и ще й се обадя след двайсет и четири часа. Сега трябва да изляза, но ще се върна.
Остави пет долара за камериерката на покривката на леглото и излезе.
В малкото тясно фоайе беше доста оживено. Кафенето бе препълнено и приятно шумно. Лайтнър бе сменил тъмния си костюм от туид и сега носеше безупречен раиран костюм от крепон. Стоеше до вратите и приличаше много на джентълмен от Юга от старите времена.
— Можехте да вдигнете телефона — каза Майкъл. Не добави, че Лайтнър прилича на старите белокоси мъже, които си спомняше от едно време, в дните, когато предприемаше вечерните си разходки из Гардън Дистрикт и надолу по булеварда към горната част на града.
— Реших, че нямам такова право — каза любезно Аарън. Отвори вратата пред Майкъл и махна на една сива дълга лимузина, паркирана до тротоара. — Освен това се страхувах, че може да е доктор Мейфеър.
— Да, тя е била — каза Майкъл. Прекрасен порив на августовска жега. Искаше му се да повърви. Колко успокояващ му се струваше паважът. Но знаеше, че трябва да направи това пътуване. Качи се на задната седалка на колата.