— Ще взема номера му, когато дойда — каза Роуан. Не можеше да продължава този разговор. Издуха си бързо и тихо носа. — Господин Лониган, знам един хотел. „Пончартрейн“. Той близо ли е до погребалното бюро и църквата?
— Ами можете да изминете разстоянието пеша, ако времето е хубаво.
— Ще ви се обадя веднага щом пристигна. Но моля ви отново, обещайте ми, че няма да заровите майка ми, преди да…
— Не се безпокойте за това, доктор Мейфеър. Има още нещо. Жена ми поиска да ви го кажа.
— Слушам ви.
— Вашата леля, Карлота Мейфеър, не иска да се пускат никакви обявления в сутрешния вестник, и честно казано, аз също не мисля, че сега е моментът за това. Но има толкова много Мейфеър, които биха желали да разберат за погребението. Имам предвид, че братовчедите ще бъдат недоволни, когато разберат колко набързо е станало всичко. Сега това зависи от вас, нали разбирате, ще сторя каквото кажете, но жена ми се чуди дали ще имате нещо против, ако се обади на братовчедите. Разбира се, тя ще се свърже само с един-двама, а те ще съобщят на останалите. Но ако не искате, няма да го прави. Рита Мей, жена ми, смята, че е срамота да погребем Деидре по този начин, без никой да разбере, пък и мисли, нали разбирате, че за вас може да е добре да се срещнете с роднините си. За бога, та те дойдоха на погребението на госпожица Нанси миналата година. И мис Ели дойде, мис Ели от Калифорния, сигурен съм, че знаете това…
Не, Роуан не знаеше. Още един тъп шок я порази при споменаването на Ели. Някак болезнено беше да си я представи там, сред всичките онези безименни братовчеди, които тя самата никога не бе виждала. Силата на гнева й и горчивината, която изпитваше, я изненадаха. Ели и братовчедите. А Роуан сам-сама в тази къща. И отново започна да се бори да запази самообладание. Зачуди се дали това не е един от най-трудните моменти в живота й след смъртта на Ели.
— Да, ще бъда благодарна, ако жена ви стори това, което сметне за нужно, господин Лониган. Бих искала да видя братовчедите… — Тя спря, защото не можеше да продължи. — И, господин Лониган, що се отнася до Ели Мейфеър, моята осиновителка — тя също почина. Миналата година. Ако мислите, че някой от тези братовчеди трябва да знае за това…
— О, разбира се, че ще им съобщим. Така ще ви спестим неудобството да им го кажете лично, когато пристигнете. Много съжалявам да го чуя. Нямах представа.
Звучеше така искрен. Бе готова да повярва, че той наистина съжалява. Беше прекрасен старомоден мъж. Сякаш герой на Деймън Ръниън.
— Доскоро, господин Лониган. Ще се видим утре сутрин.
За миг, след като затвори телефона, й се стори, че ако позволи на сълзите да потекат, никога няма да спрат. Вихърът от емоции бе така силен, че я замайваше, болката настояваше за някакво незабавно действие и най-странните, най-невероятните картини изпълваха ума й.
Тя преглътна сълзите и се видя как бърза към стаята на Ели. Видя се как вади дрехите й от чекмеджетата и закачалките, как ги разкъсва на парчета, обзета от почти неконтролируем гняв. Видя се как разбива огледалото й и дългата редичка шишенца, която все още стоеше на тоалетката й, всички онези парфюми, от които ароматът бе изветрял още преди месеци.
— Мъртва, мъртва, мъртва — шепнеше Роуан. — Била е жива вчера и онзи ден и по онзи ден, а аз съм била тук и не съм направила нищо! Мъртва! Мъртва! Мъртва!
И тогава странната сцена изчезна, като че трагедията на гнева й бе преминала в друго действие. Видя се да удря с юмруци дървените и стъклени стени, докато от ожулените й ръце не потече кръв. Ръцете, които бяха оперирали мнозина, които бяха изцерили мнозина, бяха спасили толкова много животи.
Но Роуан не направи нищо такова.
Седна на стола до кухненския плот, сви се, вдигна ръка да закрие лицето си и започна да плаче на глас в празната къща, а образите все още прелитаха през ума й. Накрая положи глава на свитите си ръце и плака, плака, докато не се задави и не се изтощи съвсем, и всичко, което можеше да направи, бе да шепне отново и отново:
— Деидре Мейфеър, на четирийсет и осем, мъртва, мъртва.
Накрая обърса лице с опакото на ръката си, отиде до постелката пред камината и легна на нея. Болеше я главата и целият свят изглеждаше някак пуст, враждебен и лишен от всяко обещание за топлина или светлина.
Това щеше да отмине. Трябваше да отмине. Бе изпитала тази мъка в деня, когато погребаха Ели. Бе я изпитвала и преди това, когато стоеше в болничния коридор, докато Ели викаше от болка. И все пак й се струваше, че не е възможно нещата да се оправят. Когато мислеше за документа в сейфа, за документа, който я спираше да отиде в Ню Орлиънс след смъртта на Ели, тя се презираше, задето го бе уважила. Презираше Ели, задето я бе накарала да го подпише.