Междувременно новите ми приятели бяха изпили още от виното ми и говореха, че младата графиня била нарисувана от най-известния художник в Амстердам, толкова голяма била красотата й, но тъй като сам можех да им разкажа тази част от историята, аз просто замълчах, обзет от мъка, платих тихо още една бутилка за компанията и си тръгнах.
Нощта беше топла и огласяна от разговори и смях, всички прозорци бяха отворени и неколцина граждани все още отиваха или се връщаха от катедралата, а други се тълпяха покрай стените, готови за зрелището. От високия зарешетен прозорец на затвора, където държаха жената, не се виждаше никаква светлинка.
Като прекрачвах насядалите хора, които разговаряха в тъмното, стигнах до жилището на свещеника от другата страна на голямата сграда и почуках с мандалото. Отвори ми стара жена, която ме въведе вътре и извика пастора.
Прегърбен сивокос човек дойде почти веднага и ме поздрави, като каза, че било добре да бъде известен за пристигането на странстващ свещеник и че съм можел да се изнеса от странноприемницата и да отседна при него.
Но моите извинения бяха приети твърде бързо, както и оправданията, че болка в ръцете ми пречи да провеждам служби, заради което съм бил освободен от това задължение, и прочее лъжи.
За късмет инквизиторът бе настанен при всички удобства от старата графиня в шатото извън града и тъй като всички местни големци отишли да вечерят с него, той нямало да се появи тази нощ.
Пасторът изглеждаше доста засегнат от това, както и от целия ход на събитията, тъй като бил напълно лишен от правомощията си от съдията и инквизитора и прочее духовническа сган, която се излива в случаи като този.
«Какъв щастливец си само», помислих си аз, докато той ме въвеждаше в опушената си стая, защото ако тя се бе пречупила при мъченията и бе назовала имена, половината град щеше да е в затвора и всеки щеше да тръпне от ужас.
Макар че, знаеш ли, Стефан, винаги има хора, които устояват, а ние изпитваме съчувствие единствено към онези, които не издържат на изтезанията.
— Влезте и поседете за малко с мен — каза свещеникът — и ще ви кажа каквото знам за нея.
И аз веднага му зададох най-вълнуващите ме въпроси, тъй като таях слабата надежда, че местните може и да грешат. Изпращана ли е молба до местната епископия? Да, и оттам я осъдили. А до Парламента в Париж? Да, и те отказали да изслушат случая й.
— Вие видяхте ли тези документи с очите си?
Той кимна печално, отвори едно чекмедже и ми подаде омразния памфлет, за който ми бяха споменали, с неговите отвратителни гравюри на Сузан Мейфеър, агонизираща в пламъците. Хвърлих този боклук встрани.
— Наистина ли графинята е такава ужасна вещица? — попитах.
— О, това се знае нашир и надлъж — прошепна той, като вдигна високо вежди, — само дето никой нямаше куража да каже истината. И добре че графът проговори, за да изчисти съвестта си, а старата графиня прочете онази демонология на инквизитора и откри там точни описания на странните неща, на които тя и внуците й от доста време ставаха свидетели. — Изпусна една дълбока въздишка. — А ще ви кажа и още една отвратителна тайна. — Той отново зашепна: — Графът имаше любовница, много влиятелна дама, чието име не трябва да бъде замесвано в този случай. Но от нейната собствена уста знаем, че графът е бил ужасен от графинята и полагал големи усилия да прокуди мислите за любовницата си от ума си, когато бил в присъствието на жена си, защото тя можела да прочете всичко в сърцето му.
— Мнозина семейни мъже могат да последват този пример — казах аз с отвращение. — Но какво доказва това? Нищо.
— О, но не разбирате ли? Точно затова го е отровила след случката с коня. Решила е, че всичко може да се припише на падането и няма да я заподозрат.
Не казах нищо.
— Но тая работа е известна тук — каза той лукаво — и утре, когато тълпата се събере, забележете накъде гледат всички и ще видите графиня Дьо Шамилар от Каркасон на трибуната за зрители пред затвора. Но, моля ви, не сте го чули от мен.
Пак замълчах, но потънах в още по-дълбоко отчаяние.
— Не можете да си представите каква власт има дяволът над тази вещица — продължи той.
— Моля ви, осветлете ме.
— Дори след като я разпъваха жестоко на масата за мъчения и смачкаха краката й в металните ботуши, след като гориха стъпалата й с желязо, тя не призна нищо, само викаше майка си и крещеше: «Роелант, Роелант», а после и «Петир». Сигурно това са имената на нейните демони, тъй като сред приближените й няма такива хора. Тогава с помощта на тези демони тя изпадна в унес и не изпитваше вече и най-слабата болка.