Това беше осемнайсетата ми година, както вече споменах, и моето първо напускане на метрополията, откакто бях започнал да се обучавам там, затова когато Юниус се разболя и почина в Единбург, аз не знаех какво да правя. Бяхме тръгнали да разследваме един процес в Шотландия, срещу знахарка, много прославена с лечителските си способности, която бе урочасала доячка от селото и бе обвинена в магьосничество, макар че никакво зло не бе сполетяло жената.
В последната си нощ на тоя свят Юниус ми нареди да продължа към шотландското градче без него; каза ми и да привикна възможно най-бързо към маскировката ми като швейцарски учен калвинист. Бях твърде млад, за да се представям за свещеник, и затова нямаше как да използвам документите на Юниус, но бях пътувал като негов придружител с обикновени протестантски дрехи и затова продължих с тях и сам.
Не можеш да си представиш колко се страхувах, Стефан.
А изгарянията в Шотландия ме ужасиха. Шотландците са, и винаги са били, както знаеш, не по-малко ожесточени и кошмарни от французите и германците, явно без да се поучат в никаква степен от много по-милосърдните и разсъдливи англичани. И толкова ме беше страх по време на това мое първо пътуване, че дори красотата на тази страна не успя да ме очарова.
Още щом видях, че градчето е малко и доста отдалечено от съседните, както и че жителите му са овчари, разбрах, че тук невежеството и ожесточеността ще са много по-големи, отколкото подозирах. И за цялата тази страховитост допринасяха близките руини на някогашна голяма катедрала, които се издигаха като кости на левиатан от високата трева, а далече отвъд дълбоката долина се виждаше запуснат замък с кръгли кули и миниатюрни прозорци, който вероятно беше вече само празна развалина.
Как можех да съм от някаква полза тук без подкрепата на Юниус? Когато навлязох в землището на градчето, бързо разбрах, че съм закъснял, защото вещицата беше изгорена същия ден и тъкмо бяха докарали каруци да разчистят пепелта от кладата.
Пълнеха кола след кола с овъглено дърво, кости и въглища, а после процесията напусна малкото площадче, на което още стояха хора с печални изражения, и се отправи отново към полята. Точно тогава погледът ми се спря на Дебора Мейфеър, дъщерята на вещицата.
Ръцете й бяха вързани, роклята й разкъсана и мръсна. Бе доведена да види как пепелта на майка й ще бъде пръсната в четирите посоки на света.
Стоеше там безмълвна, черната й коса бе разделена по средата и се спускаше на разкошни вълни по гърба й, сините й очи бяха съвсем сухи.
— Това е вещерско клеймо — каза една старица от зяпачите, — да не може да пророни и сълза.
О, но аз познах празното детско лице, познах сякаш унесената й походка, безразличието, с което гледаше как изхвърлят пепелта и как конете препускат през нея, за да я разпръснат. И го знаех, защото помнех своето детство, когато бродех сиротен по улиците на Амстердам след смъртта на баща си. Спомних си как тогава хората ми говореха, а аз дори и не помислях да им отвръщам или пък да вдигна поглед, или да направя каквото и да било. Дори когато ме удряха и разтърсваха, аз си оставах все така неестествено тих, само смътно се чудех защо си правят труда да вършат толкова странно нещо, гледах косите слънчеви лъчи по стената зад тях, вместо вбесените им лица, и не обръщах внимание на ръмженето, което излизаше от устните им.
Това високо, великолепно дванайсетгодишно момиче бе налагано с камшик, докато майка му бе умирала на кладата. Бяха обръщали главата й, за да гледа как се спуска камшикът.
— Какво ще правят с нея? — попитах аз старата жена.
— Трябваше да я изгорят, но се уплашиха — отвърна тя. — Твърде млада е и е първомайско дете; никой не смее да й посегне, защото не се знае чия дъщеря е. — И старицата се обърна и хвърли печален поглед към отдалечения на левги отвъд зелената долина замък, кацнал на високите голи скали.
Знаеш ли, Стефан, много деца са били екзекутирани при подобни гонения. Но всеки град е различен, а това беше Шотландия. Аз не знаех нито какво значи първомайско дете, нито кой живее в замъка, както и какво значение има всичко това.
Гледах мълчаливо как качват момичето в една каруца и поемат обратно към града. Тъмната й коса се развяваше на вятъра, когато конете препуснаха. Тя не се обърна нито наляво, нито надясно, взираше се право напред. Един грубиян я държеше да не падне, защото колелата на каруцата подскачаха силно при всяка неравност по пътя.
— Ох, трябваше да я изгорят и да се свършва — каза старицата отново, сякаш бях започнал да споря с нея, а всъщност и думица не бях изрекъл. После се изплю встрани и добави: — Само господарят да не ги беше спрял — и отново се загледа в далечния замък, — със сигурност щяха да я изгорят.