И тогава взех решение. Щях да я отведа, щях да измисля нещо.
Оставих старицата да се връща пеша в стопанството си и последвах каруцата с момичето обратно до града, като само веднъж я видях да се съвзема от очевидния ступор — и то когато подминахме древните камъни извън селището, онези огромни камъни, наредени в кръг още в предисторически времена. Сигурно знаеш за тях повече, отколкото аз някога ще науча. Та тя гледаше към този каменен кръг със силно любопитство, сякаш бе видяла нещо невероятно.
В полето, насред кръга, стоеше един самотен мъж и се взираше в нея, озарен от светлината на откритата шир. Изглеждаше не по-възрастен от мен, висок, с крехко телосложение и тъмна коса. Но не го виждах ясно, защото хоризонтът зад него бе толкова ярък, че той изглеждаше почти прозрачен, и аз дори реших, че може да е призрак.
Погледите им като че се срещнаха при преминаването на каруцата, но не съм съвсем сигурен — знам само, че някакъв човек или нещо за миг беше там. Забелязах го само защото тя беше толкова безжизнена и защото това може да има някакво отношение към нашата история. И сега дори си мисля, че наистина е така, но какво точно ще трябва ние с теб да изясним по-късно. Сега да продължавам.
Веднага отидох при свещеника и при комисията, назначена от Шотландския съвет и още неразпусната, защото точно сега бе дошъл часът за вечерята, която, както е обичаят, беше приготвена с провизии от имота на мъртвата вещица. Тя имала толкова много злато в къщата си, каза ми ханджията, че с него било платено за целия процес, за мъченията, на инквизитора, на съдията и дори за дървата и въглищата за кладата, както и за каруците, които разнесли после пепелта.
— Хапни с нас — покани ме ханджията, — вещицата плаща. А има и още много злато.
Аз отказах. Слава богу, не се наложи да обяснявам защо, и тръгнах право към хората на трапезата, като се представих за изучаващ Библията Божи човек. Попитах дали мога да отведа със себе си детето на вещицата в Швейцария, при един добър свещеник калвинист, който ще се погрижи за нея, ще я образова и ще я направи добра християнка, за да изтрие спомена за майка й от ума й?
Казах твърде много на тези мъже, а не биваше. Трябваше да спомена само Швейцария, защото те самите искаха да се отърват от детето, което заявиха направо, а и херцогът искал да я прокудят, а не да я изгарят, защото била първомайско дете.
— Моля ви, обяснете, какво означава това? — попитах аз.
И те ми обясниха, че хората в планинските селища са все още много привързани към старите обичаи и че в навечерието на месец май строят големи клади насред полето, които палят единствено с произведен от тях пламък, чрез триенето на две пръчки. А после танцуват цяла нощ покрай кладите и се забавляват. И по време на такава веселба Сузан, най-красивата жена в града и Майска кралица онази година, заченала Дебора, оцелялото дете.
Та затова тя била дете на веселбата и била много обичана, защото никой не знаел кой е баща й, можел да е всеки от мъжете в селото. Можел дори да е човек с благородническа кръв. В старите езически и вече забравени времена, макар че тези селяни изобщо не ги били забравили, тези деца били деца на боговете.
— Отведи я, братко — казаха те, — при този добър свещеник в Швейцария и графът ще бъде много доволен, но вземи хапни и пийни нещо, преди да тръгнеш, защото вещицата плаща и има за всички.
След час поех извън селото с детето на седлото зад мен. Минахме право през пепелта по кръстопътищата, на която тя, доколкото видях, не хвърли дори бегъл поглед. Не погледна нито веднъж и към кръга от камъни. Нито пък се обърна за последно към замъка, докато яздехме надолу по пътя, който минава по брега на Лох Донелайт.
Още щом стигнахме първия хан, в който щяхме да отседнем, вече знаех съвсем добре какво бях сторил. Момичето вече беше мое, безмълвно, беззащитно и много красиво, в някои отношения вече почти жена, а аз бях още почти момче — но достатъчно голям, за да направя разликата. Бях я отвел без позволението на Таламаска и можех да се изправя пред най-ужасната буря от порицания при завръщането си.
Ние взехме две стаи, както подобаваше, защото тя изглеждаше много повече като жена, отколкото като дете. Но се страхувах да я оставя сама, за да не би да избяга, затова се увих в наметалото си, сякаш то по някакъв начин щеше да ме удържа, легнах на срещуположния сламеник и се втренчих в нея, като се опитвах да измисля какво да правя.