Но тогава тя някак посърна пред очите ми, отдръпна се от мен, както се затваря цвете.
През целия следващ ден изобщо не ми проговори, на по-следващия също, въпреки че сега ядеше сама, и то добре, и като че ли възвръщаше силите си.
Когато вече бяхме в Лондон, една нощ се събудих, защото я чух да говори. Слязох от сламеника и я видях да гледа през прозореца, чух я да казва нещо на английски със силен шотландски акцент: «Махни се от мен, дяволе! Не искам да те виждам повече».
Когато се обърна, в очите й имаше сълзи. Сега повече отвсякога приличаше на жена, силуетът й се очертаваше на прозореца, светлината от остатъка от свещта се издигаше към лицето й. Тя ме гледаше без изненада и със същата студенина като преди. Легна си и обърна лице към стената.
— На кого говореше? — попитах аз. Тя не продума. Седях в тъмното и й говорех, без да зная дали изобщо ме чува. Казах й, че ако е видяла нещо, било то дух или призрак, не е задължително той да е дяволът. Защото кой може да каже какво всъщност са тези невидими създания? Умолявах я да ми разкаже за майка си и какво е направила, че да я обвинят във вещерство, защото вече бях сигурен, че тя също има сили като нея, но не получих отговор.
Заведох я на баня и й купих друга рокля. Но всичко това не събуди никакъв интерес у нея. Взираше се в тълпите и преминаващите карети със студенина. И тъй като исках да се махна от този град и да си ида у дома, аз съблякох черните одежди и се предреших като холандски благородник, защото така вероятно щях да предизвиквам повече респект и да получавам по-добро отношение.
Но тази промяна събуди в нея някакво мрачно и потайно изумление и тя отново ми се изсмя, сякаш да каже, че е наясно с безчестните ми намерения. Аз не сторих нищо да потвърдя подозренията й. Чудех се дали може да чете мислите ми, защото всеки път, когато се събуждах, отново виждах как я къпя. Надявах се да не може да ги чете.
Изглеждаше толкова хубава в новата рокля, никога не бях виждал по-красиво момиче. И тъй като тя не искаше, аз сплетох част от косата й вместо нея и увих плитката върху главата й, за да не падат кичурите върху лицето й. Бях виждал жените да правят така. О, изглеждаше прелестно.
Стефан, за мен е невероятно страдание да пиша тези неща, но го правя не само за нашите многотомни архиви, но и защото сърцето ми се къса. Искам да видя раните, които не могат да се изцерят. Но не е нужно да приемаш на доверие моите хвалебствия за нейната красота — сам си видял портрета й.
Влязохме в Амстердам, предрешени като заможни холандци, брат и сестра. И както се надявах, нашият град я събуди от вцепенението със своите живописни, обградени с дървета канали, красиви кораби и великолепни четири — и пететажни сгради, които тя разглеждаше с любопитство.
Тръгнахме към метрополията на брега на канала, и като разбра, че това е моят «дом», както и неин, тя не успя да прикрие удивлението си. Защото това дете бе виждало само мизерните села на овчари и мръсните странноприемници, в които отсядахме. Така че можеш да си представиш как реагира при вида на истинско легло в чиста холандска спалня. Не изрече нито дума, но леката усмивка на устните й говореше достатъчно.
Аз отидох право при старшите, Ромер Франц и Петрус Ланкастър, които добре помниш, и признах какво бях направил.
Избухнах в сълзи и казах, че детето е било само и затова съм го отвел, че нямам никакво друго извинение, задето съм похарчил толкова много пари. За мое изумление те ми простиха, но и доста ми се посмяха, защото знаеха и най-интимните ми тайни. Ромер каза:
— Петир, по пътя от Шотландия си се самонаказвал тъй силно, че със сигурност заслужаваш увеличаване на парите за разходи и вероятно дори по-добра стая.
Още смях последва тези думи. Аз не се усмихнах, защото дори тогава бях обзет от мечти по красотата на Дебора, скоро обаче добрите духове ме напуснаха и аз отново потънах в болка.
Дебора не отговаряше на никакви въпроси. Но когато жената на Ромер, която живееше с нас, отиде при нея и сложи бродерия в ръцете й, тя започна да шие умело.
Към края на седмицата жената на Ромер и някои от другите жени я бяха научили да плете дантели и тя през цялото време се занимаваше с това, но все още не отговаряше на никакви въпроси, само се взираше в хората наоколо и после се връщаше към работата си, без да продума.
Към жените от нашия орден, не съпругите, а изследователките, които сами притежаваха сили, тя като че изпитваше особено отвращение. На мен лично не продумваше, но не спираше да ми отправя изпълнени с омраза погледи. Когато я молех да се разходим заедно, тя приемаше и скоро градът напълно й завъртя главата и тя ми позволи да й купя питие от една механа, макар че гледката на жените, които пиеха и ядяха там, явно я изуми, както я изумяваха и чужденците, дошли от много по-далече.