През цялото време й разказвах за града, за историята му, за толерантността му, за това как евреите са дошли тук, за да избегнат гоненията във Франция, и как дори католиците и протестантите тук живеят в мир, както и че в Амстердам няма екзекуции за неща като вещерство. Заведох я да види и печатарите и книгопродавците. Заведох я и на кратка визита в къщата на Рембранд ван Рейн, защото той много обичаше гости и неизменно бе обграден от многобройни ученици.
Обичната му Хендрике, която толкова харесвах, си бе отишла преди две години, но Титус, синът му, бе с него. Винаги съм предпочитал картините, които той нарисува през този период от живота си, заради странната им меланхолия, за разлика от по-ранните, когато беше на върха на славата. Тъкмо пиехме по чаша вино с младите художници, неизменно събрани там да се учат от майстора, когато Рембранд за първи път видя Дебора, а после дори я нарисува.
През цялото време се опитвах да я забавлявам и да я отвличам от адските мисли, както и да й показвам шарения свят, от който можеше да стане част.
Тя продължаваше да мълчи, но аз виждах, че художниците й харесват, а портретите на Рембранд я привличаха особено много, както и той самият — внимателен и гениален човек. Ходихме и в други ателиета и говорихме и с други художници — с Емануел де Вит и други, които по онова време работеха в града, някои от тях наши приятели и до днес. Тя като че ли харесваше това и се оживяваше, в тези моменти лицето й ставаше по-нежно и мило.
Но когато минахме покрай магазините за бижута, тя ме спря, като леко ме докосна с белите си пръсти по ръката. Бели пръсти. Пиша това, защото си го спомням съвсем ясно — деликатна ръка, сияеща като ръка на дама, чийто допир отново събуди в мен желание.
Изглеждаше силно запленена от бижутерите, които режеха и полираха диамантите, както и от търговците и богатите посетители, дошли от цяла Европа, дори от целия свят да купят тези прекрасни бижута. Искаше ми се да имах пари, за да й взема нещо красиво. Търговците веднага бяха запленени от красотата й и от красивите й одежди — жената на Ромер я беше облякла наистина разкошно — и започнаха да си играят с нея и да я питат дали иска да види техните изделия.
Тя хареса един прекрасен бразилски смарагд със златен обков, който тъкмо показваха на богат англичанин. Когато англичанинът се отказа от него, защото беше много скъп, Дебора седна на масичката да го разгледа, като че можеше да го купи. Взираше се като омагьосана в правоъгълния камък, обкован с филигран от старо злато. Попита на английски колко струва и дори не мигна, когато чу цената.
Уверих търговеца, че ще си помислим дали да го купим, тъй като дамата очевидно го иска, и с усмивка й помогнах да излезем на улицата. Бях много тъжен, че не мога да й го подаря.
И докато вървяхме по вълнолома обратно към къщата, тя ми каза:
— Не тъгувай. Никой не очаква подобно нещо от теб. — Тогава за първи път ми се усмихна и стисна ръката ми. Сърцето ми подскочи, но тя отново охладня и потъна в мълчание.
Разказах всичко това на Ромер, който каза, че макар да не сме давали обет за целомъдрие, моето поведение било много достойно, както и очаквал, но сега трябвало да се върна към изучаването на английските книги, защото все още съм пишел ужасно на този език, пък и така съм щял да ангажирам ума си.
На седмия ден от пребиваването на Дебора в метрополията, един от нашите членове, за когото си чувал и от когото дори си се учил, макар че тя е мъртва вече от много години, дойде от Харлем, където бе на посещение при брат си — съвсем обикновен човечец. Тя обаче не беше никак обикновена, а могъща вещица — Гертруд ван Сталк. По онова време бе най-силният член на ордена. Веднага й разказаха за Дебора и тя помоли да говори с детето, за да види дали ще може да прочете мислите й.
— Дори не ни е казала дали може да чете и пише — каза Ромер, — всъщност не ни е казала нищо и ние не можем да определим дали долавя мислите или намеренията ни. Затова не знаем как да процедираме. Усещаме със сърцата си, че има дарби, но не сме сигурни; заключила е съзнанието си за нас.
Гертруд веднага отиде при нея, но още щом чу стъпките й, Дебора скочи така, че преобърна табуретката, захвърли ръкоделието си и притисна гръб към стената. Оттам се втренчи с омраза в Гертруд, а после се опита да избяга от стаята, като започна да забива нокти в стените, като че искаше да мине през тях, докато накрая откри вратата и изтича по стълбите, за да излезе на улицата.