Двамата с Ромер я хванахме, умолявахме я да се успокои и я уверявахме, че никой не иска да я нарани. Накрая той каза:
— Трябва да накараме това дете да проговори.
През това време Гертруд ми даде една бележка, надраскана на латински на лист хартия. На нея пишеше: «Това дете е могъща вещица». Аз го подадох на Ромер, без да продумам.
Помолихме Дебора да дойде с нас в кабинета на Ромер — голяма, просторна стая, която ти добре познаваш, тъй като сега е твоя, но по онова време бе пълна с часовници, защото той много ги обичаше. Тези часовници сега са пръснати из цялата къща.
Ромер винаги държеше прозорците към канала отворени и през тях нахлуваше живителният шум на града. Отчасти това беше дори приятно. Щом въведохме Дебора в озарената от слънчевата светлина стая и я помолихме да седне и да се успокои, тя като че кротна и притихна, а после седна и някак изморено и измъчено го погледна в очите.
Измъчено. В този миг видях в погледа й такава болка, че едва не се разплаках. Защото маската на безразличието почти се бе стопила и устните на Дебора трепереха, когато тя каза на английски:
— Кои сте вие? Какво, за бога, искате от мен?
— Дебора — каза Ромер тихо и утешително. — Чуй какво ще ти кажа, дете, ще говоря направо. През цялото време се опитвахме да разберем доколко си способна да разбираш.
— А какво трябва да разбера? — попита тя с ненавист. От натежалите й гърди излизаше почти женски, треперещ глас, бузите й пламтяха. Тя се превръщаше в жена, твърда и студена отвътре, опустошена от ужаса, на който бе станала свидетел. Къде се дяна детето, помислих си аз, а тя се обърна, втренчи се в мен, а после отново в Ромер. Не го бях виждал толкова разтревожен. Но той успя да се съвземе и отново заговори:
— Ние сме орден учени и нашата цел е да изследваме редките дарби, каквито е притежавала и твоята майка, погрешно смятана за рожба на дявола. Ти също имаш такива дарби. Нима не е вярно, че майка ти е можела да лекува? Дете, такава сила не идва от дявола. Виждаш ли всички тези книги наоколо? Те са пълни с истории за подобни хора, наричани на едно място вълшебници, на друго вещици, но какво общо има дяволът с всичко това? Ако притежаваш такива сили, моля те, довери ни се, за да можем да те научим как да боравиш с тях.
Ромер й разказа и как сме помагали на вещици да избягат от инквизиторите си и да дойдат при нас, на сигурно място. Каза й дори за две от нашите членки — които имаха силната дарба да виждат духове, и за Гертруд, която можеше да накара прозорците да се тресат само с мисълта си.
Очите на детето се разширяваха все повече, но лицето й си оставаше каменно. Ръцете й стискаха подлакътниците на стола, тя бе килнала глава наляво и оглеждаше Ромер от глава до пети.
На лицето й отново се появи омраза. Ромер прошепна:
— Тя чете мислите ни, Петир, а може да скрие своите от нас.
Това я стресна, но пак не каза нищо.
— Дете — каза Ромер, — станала си свидетел на нещо ужасно, но със сигурност не вярваш в обвиненията срещу майка ти. Кажи ни, моля те, на кого си говорила онази нощ? Петир те е чул. Ако можеш да говориш с духове, кажи ни. Нищо лошо няма да ти се случи.
Никакъв отговор.
— Дете, нека ти покажа своята сила. Тя не идва от Сатаната и изобщо не е нужно да го призовавам, за да я използвам. Аз не вярвам в Сатаната. Виж часовниците наоколо — онзи високия, стенния, и онзи с махалото вляво от теб, и онзи на полицата над камината, и часовника на писалището ей там.
Тя ги огледа всичките, което много ни зарадва, защото означаваше, че разбира. После отново се втренчи в Ромер, когато той, без изобщо да помръдва, накара всичките часовници да спрат като един. Безкрайното тиктакане изчезна и в стаята се възцари тишина, която сякаш бе приглушила дори звуците от канала под нас.
— Дете, повярвай ни, защото ние също обладаваме подобни сили — каза Ромер, а после се обърна към мен и ми каза да накарам със силата на мисълта си часовниците отново да заработят. Аз затворих очи и наредих на часовниците: «Работете!», и те наистина заработиха, а стаята отново се изпълни с тиктакането им.