Изражението на Дебора премина от хладна подозрителност във внезапно презрение. Тя скочи от стола, отстъпи към книгите до стената и взирайки се с омраза в нас, изкрещя:
— Вещици! Защо не ми казахте? Вие всички сте вещици! Вие сте орден на Сатаната. — А после сълзите рукнаха по лицето й и тя захлипа: — Истина е, истина, истина!
Обгърна се с ръце, за да закрие гърдите си, и гневно ни заплю. Нищо не можехме да кажем, за да я успокоим.
— Всички ние сме прокълнати! А вие се криете в този град на вещици, където не могат да ви изгорят! — пищеше тя. — О, лукави вещици в дяволски дом!
— Не, дете — извика Ромер. — Ние нямаме нищо общо с дявола! Опитваме се да разберем онова, което другите осъждат.
— Дебора — изкрещях аз, — забрави лъжите, които са ти втълпили. Никой в този град няма да те изгори! Помисли за майка си. Какво каза тя или какво направи, преди да започнат да я измъчват и да я карат да повтаря тези гадости?
О, но точно това не биваше да казвам! Нямаше как да зная, Стефан. Нямаше как да зная. Чак когато лицето й сякаш се вкамени и тя запуши ушите си с ръце, осъзнах грешката си. Майка й беше вярвала, че твори зло!
И тогава от треперещите устни на Дебора започнаха да се леят проклятия:
— Нечестивци, това сте вие! Вещици! Часовници можели да спират! Е, добре, ще ви покажа какво може да прави дяволът чрез една вещица.
Тя пристъпи в центъра на стаята, загледа се в прозореца, сякаш в синьото небе, и извика:
— Ела, мой Лашър, покажи на тези нещастни вещици силата на великата вещица и нейния дявол. Счупи всички часовници, до един!
И в този миг огромна тъмна сянка се появи на прозореца, сякаш духът, когото зовеше тя, се бе смалил, за да влезе в стаята.
Тънкото стъкло по циферблатите на часовниците се разтроши, изкусно споените дървени кутии се отвориха, пружините изскочиха навън и часовниците започнаха да падат от полицата на камината и от писалището, а високият стенен часовник се разби на пода.
Ромер бе много изплашен, защото рядко бе виждал дух с такава сила, и ние просто усещахме това създание, допира му до дрехите ни, когато профуча покрай нас и сякаш изстреля невидимите си пипала, за да изпълни повелята на вещицата.
— Да се продъните в ада дано, вещици. Аз няма да бъда като вас! — пищеше Дебора, а когато книгите започнаха да падат от лавиците, тя отново избяга навън и затръшна вратата след себе си така, че колкото и да се мъчехме, не успяхме да я отворим.
Но духът си бе отишъл. Вече нямаше защо да се страхуваме от него. След продължителна тишина вратата се отвори и ние излязохме от стаята. Тогава разбрахме, че Дебора е напуснала къщата доста отдавна.
Ти знаеш, Стефан, че по това време Амстердам беше един от най-големите градове в Европа, с население сто и петдесет хиляди души, че и повече. И тя бе изчезнала в този голям град. Търсихме я във всички бордеи и кръчми, но без резултат. Дори при херцогиня Ана, най-богатата проститутка в Амстердам, защото там момиче като Дебора със сигурност би намерило убежище. И макар че херцогинята както винаги ни посрещна добре и дори ни сервира добро вино, не можа да ни каже нищо за мистериозното дете.
Вече бях така съсипан от нещастие, че не можех да стана от леглото. Лежах, захлупил лице върху ръцете си, и ридаех, макар че всички ми казваха, че това е глупаво, а Гертруд се кълнеше, че ще открие «момичето».
Ромер ми каза, че трябва да запиша всичко случило се с тази млада жена, като част от изследователската ми работа, но, Стефан, написаното бе толкова жалко и неизчерпателно, че затова сега не те насочвам за справка към онези стари доклади. Когато се върна в Амстердам, с Божията помощ, ще подменя записките си с тази много по-живописна хроника.
Но да продължим, не остана много за разказване — след две седмици един млад ученик на Рембранд, неотдавна пристигнал от Утрехт, дойде при мен и каза, че момичето, което търся, сега живее със стария портретист Роелант, който бе познат само под това име и на младини бе учил в Италия, и все още имал много поръчки, но бил много болен и недъгав и едва можел да плаща дълговете си.
Може би не помниш Роелант, Стефан, но нека ти кажа, че той беше добър художник, чиито портрети биха направили чест и на Караваджо, и ако не беше поразен от тази болест на костите, която го бе осакатила, сигурно щеше да е много по-известен.
По онова време той беше вдовец с трима сина, както и много добър човек.
Веднага отидох да видя Роелант, който ме знаеше и винаги ме посрещаше сърдечно, но този път вратата се затръшна под носа ми. Нямал време за срещи с «млади учени», както ни наричаше, и ме предупреди с доста зложелателен тон, че такива като нас могат да бъдат прогонени дори от Амстердам.