— Защо още не си казал на никого онова, което знаеш за мен? — попита тя, сякаш не знаеше отговора.
— Дебора, ние ти казахме истината за нас. Искахме само да ти предложим убежище, както и нашите знания за силите, които притежаваш. Ела при нас, когато пожелаеш.
Тя се засмя и отвърна:
— Петир, ти си глупак, но все пак ме измъкна от мрака и мизерията и ме доведе в това прекрасно място. — Посегна към някакъв скрит джоб в огромната си пола и извади шепа смарагди и рубини. — Вземи ги.
Аз се отдръпнах и поклатих глава.
— Ти казваш, че нямаш нищо общо с дявола — рече тя. — И водачът ви казва, че дори не вярва в Сатаната, не беше ли така? Но в какъв Господ и в каква Църква вярвате, щом живеете като монаси, в усамотение, сред своите книги, и никога няма да опознаете удоволствията на света? Защо не дойде при мен в хана, когато имаше възможност, Петир? Искаше го толкова много. Е, приеми благодарностите ми, защото само с тях ще си останеш. И тези камъни, които ще те направят богат. Не е нужно да оставаш повече в това братство от монаси. Дай си ръката!
— Дебора, как се сдоби с тези скъпоценности! — прошепнах аз. — Ами ако те обвинят, че си ги откраднала?
— Моят дявол е твърде умен за това, Петир. Те идват от много далече. И трябваше само да ги поискам, за да ги получа. С една малка част от този неизчерпаем запас аз купих смарагда, който нося на врата си. Името на моя дявол е гравирано на гърба на златната му плочка, Петир. Но ти знаеш това име. Предупреждавам те никога да не го призоваваш, защото той служи само на мен и ще унищожи всеки, който се опита да го командва чрез това име.
— Дебора, върни се при нас — замолих я аз, — само за ден, ако желаеш, само за няколко часа, да поговорим, когато съпругът ти позволи. Този твой дух не е дявол, но е много могъщ и може да твори зло просто от безразсъдство и за удоволствие, което е много характерно за призраците. Дебора, това не е игра, със сигурност го знаеш!
Но виждах, че подобни тревоги са съвсем далече от мислите й.
Продължих да я убеждавам. Обясних й, че първото и най-важно правило на нашия орден е никой от нас, без значение от силите си, да не командва дух за собствена облага.
— Това е старо правило, Дебора, познато сред всички вълшебници и сред хората, които се обръщат към невидими сили. Онзи, който дръзне да използва невидими сили за зло, не може да не си навлече погибел.
— Но защо облагата да е нещо лошо, Петир? — каза тя, сякаш бяхме на една възраст. — Само помисли какво говориш! Щом няма богатство, няма и зло? Кому вредя с онова, което моят дявол носи? Пък и всички в къщата на Роелант се възползват от него.
— В това, което вършиш, се крият опасности, Дебора! Това нещо става все по-силно с всяка дума, изречена за него…
Тя ми направи знак да замълча. Отново се отнасяше с презрение към мен. Настоя да взема камъните. Каза ми грубо, че съм глупак, защото не зная как да използвам силите си, и после ми благодари, че съм я довел в този перфектен за вещици град, и се засмя доста зловещо.
— Дебора, ние не вярваме в Сатаната — отново казах аз. — Но вярваме в злото, а злото е онова, което руши човешкия род. Моля те, внимавай с този дух. Не вярвай, когато ти говори за себе си и за намеренията си. Защото никой не знае какво всъщност представляват тези създания.
— Спри, Петир, ядосваш ме. Какво те кара да мислиш, че този дух ми казва нещо? Аз му говоря! Провери в демонологиите, Петир, в старите книги на бесните духовници, които наистина вярват в дяволи, в тях се съдържат доста по-истинни указания как да се контролират тези невидими създания, отколкото ти си мислиш. Видях ги във вашата библиотека. Познах тази дума на латински — демонология, защото съм виждала такива книги и преди.
Те бяха пълни с истини, но и с лъжи, и й го казах. Разделих се с нея тъжен. Отново се опита да ми пробута камъните, но аз отказах. Тя обаче ги пъхна в джоба ми и докосна с горещите си устни бузата ми. Излязох от къщата.
След това Ромер ми забрани да я виждам. Какво са сторили в ордена с камъните, така и не попитах. Големите тайници със съкровищата на Таламаска никога не са ме интересували. И тогава знаех само каквото зная и днес: че дълговете ми са платени, че имам необходимите дрехи и монети в джоба, ако ми потрябват.
Дори когато Роелант се разболя, а това не беше нейно дело, Стефан, уверявам те, пак ми бе отказано да я видя.
Но странното беше, че много често, и то на странни места, я виждах сама, или с едно от децата на Роелант, да ме гледа отдалече. Виждах я насред улицата, веднъж дори мина покрай къщата на Таламаска, под прозореца ми, а друг път, когато се отбих при Рембранд ван Рейн, тя седеше там, до Роелант, шиеше и ме гледаше с крайчеца на окото си.