Дори по едно време започнах да си мисля, че ме преследва. Защото както си вървях сам и мислех за нея, как я хранех и миех като малко дете — и все пак не претендирам, че съм мислел за нея като за дете — внезапно спирах насред крачка, обръщах се и я виждах да върви зад мен в разкошното си кадифено наметало с качулка. Поглеждаше ме право в очите, преди да свие в някоя пресечка.
О, Стефан, можеше да си представиш колко страдах. А Ромер каза да не ходя при нея. Забрани ми. И Гертруд все ме предупреждаваше, че тази нейна яростна мощ ще расте и ще излиза от контрола й.
Месец преди смъртта на Роелант една млада художничка с прелестен талант, Джудит де Вилд, дойде да живее под неговия покрив с Дебора и остана там с възрастния си баща дори след като той си отиде.
Братята на Роелант отведоха синовете му в провинцията и Дебора и Джудит де Вилд сега заедно поддържаха къщата, като се грижеха за стареца с голяма нежност, но въпреки всичко си живееха доста весело, тъй като вратата им беше отворена по всяко време за писатели, поети, учени и художници, както и за ученици на Джудит, които я обожаваха така, както биха обожавали всеки мъж художник, защото тя беше наистина прекрасна и членуваше наравно с мъжете в Гилдията на свети Лука.
Поради забраната на Ромер, аз не можех да отида там. Но често минавах покрай къщата и, кълна ти се, задържах ли се по-дълго пред нея, Дебора винаги се появяваше на прозореца на горния етаж — сянка зад стъклото. Понякога виждах само мимолетния проблясък на зеления смарагд. Друг път тя дори отваряше прозореца и ми кимаше да вляза, но напразно.
Самият Ромер отиде да я посети, но тя го отпрати.
— Мисли си, че знае повече от нас — каза той тъжно. — Но не знае нищо, иначе нямаше да си играе с това. Винаги така става — магьосниците си мислят, че силата им е достатъчна да контролират невидимите създания, когато всъщност не е. А какво става с нейната воля, с нейното съзнание, с нейните амбиции? Как само я покварява това същество! Това е неестествено, Петир, и опасно, наистина опасно.
— Аз мога ли да призова такова създание, ако реша?
— Никой не знае, Петир. Ако опиташ, вероятно ще успееш. И вероятно няма да можеш да се отървеш от него и точно в това се крие старият капан. Никога няма да ти дам благословията си за подобно нещо. Чуваш ли какво ти казвам?
— Да, Ромер — казах аз, покорен както винаги. Но той знаеше, че сърцето ми е покварено и победено от Дебора, сякаш наистина ме бе омагьосала, дори не омагьосала — а нещо по-силно от това.
— Вече не можем да помогнем на тази жена — каза той. — Насочи ума си към други неща.
И аз сторих всичко по силите си, за да изпълня заповедта му. Все пак някак научих, че Дебора е ухажвана от мнозина благородници от Франция и Англия. Богатството й било тъй огромно, че вече никой не поставял под въпрос произхода му, нито пък се питал дали е имало време, когато е била бедна. Образованието й напредваше изключително бързо и тя бе абсолютно отдадена на Джудит де Вилд и баща й, и никак не бързаше да се омъжва, въпреки че приемаше в дома си много кандидати.
Е, накрая един от тях все пак я отведе!
Така и не разбрах за кого се е омъжила, нито къде я е отвел. Видях Дебора само още веднъж и тогава не знаех, каквото зная сега — че това вероятно е била последната й нощ в Амстердам.
Събудих се в тъмното от някакъв шум, който идваше откъм прозореца. Осъзнах, че по стъклото се чука, което не можеше да е естествен шум. Отидох да видя дали някакъв мошеник не се спуска от покрива. Все пак бях на петия етаж, тъй като бях едва момче в ордена, и имах съвсем скромна, но въпреки това удобна стая.
Прозорецът бе заключен. Но далече долу на кея стоеше жена в черно наметало. Сякаш се взираше към мен и когато отворих прозореца, тя ми направи знак с ръка да сляза.
Знаех, че е Дебора. Бях като полудял, сякаш някакъв сукубус бе дошъл в стаята ми, бе отдръпнал завивките ми и бе започнал да работи с устните си.
Измъкнах се от къщата потайно, за да избегна всякакви въпроси. Тя ме чакаше, зеленият смарагд блещукаше в мрака като огромно око. Поведе ме по задните улички към къщата си.
Стефан, имах чувството, че сънувам. Но не исках този сън да свършва. Тя бе дошла съвсем сама при мен, без прислужници или лакеи. В Амстердам това не беше толкова опасно, колкото на някое друго място, но все пак кръвта ми закипя, когато я видях така незащитена и все пак така решена на нещо, изпълнена с тайнственост. Хвана ме за ръката и все ме припираше да бързам напред.