Вратата се затвори и въпреки че чувах някакъв шепот в коридора отвън, вече бяхме сами. Оставих свещта на единствената мебел в стаята — една дървена пейка, и като се опитвах да потисна сълзите си, я чух да прошепва едва чуто:
— Петир, възможно ли е да си ти?
— Да, Дебора — отвърнах.
— Но не си дошъл да ме спасиш, нали? — попита тя немощно.
Сърцето ми се разтуптя от самия тон на гласа й, защото точно с такъв глас ми говореше и в спалнята си в Амстердам онази последна нощ. В него се долавяше някакъв особен, дълбок резонанс, някаква мрачна музика.
— Не мога да го направя, Дебора. Ще опитам, но знам, че няма да успея.
Това сякаш не я изненада, но тя въпреки всичко ми се усмихна.
Взех отново свещта, приближих се и паднах на колене пред нея, за да мога да я гледам в очите. Те бяха точно каквито ги помнех, бузите също когато се усмихна, сякаш моята Дебора се бе превърнала в призрак, в крехка и бледа фигура, която обаче не бе изгубила красотата си.
Тя не понечи да ме докосне, но гледаше лицето ми така, сякаш го рисуваше. И тогава с порой от немощни и изпълнени със състрадание думи аз й разказах, че не съм знаел за нещастието й, дошъл съм тук сам, по дела на Таламаска и за свой ужас съм разбрал, че тя е жената, за която се носи толкова голяма мълва. Казах и че съм се уверил, че е писала до епископа, и до Парламента в Париж, но тя ме накара да замълча с прост жест и каза:
— Аз ще умра утре и ти не можеш да направиш нищо.
— О, но мога да ти помогна поне с нещо — отвърнах аз, — имам един прах, който се разтваря във вода, и когато го изпиеш, изпадаш в ступор и не чувстваш така силно болката. Мога да ти дам и такова количество, че да умреш, ако пожелаеш, и да избегнеш агонията в пламъците. Знам, че ще успея да ти го дам. Старият свещеник е глупак.
Тя изглеждаше доста развълнувана от предложението ми, макар че не бързаше да го приеме.
— Петир, трябва да съм в съзнание, когато ме отведат на площада. Предупреждавам те, махни се от града по време на екзекуцията. Или бъди на сигурно място, в стая със затворени прозорци, ако държиш да видиш всичко с очите си.
— За бягство ли говориш, Дебора? — попитах аз, защото, трябва да призная, въображението ми веднага започна да работи. Само да можех да я спася, като причиня някаква голяма суматоха, и да я отведа по някакъв начин. Но как щях да постигна подобно нещо?
— Не, Петир, това е отвъд моята сила и силата на онзи, когото командвам. За един дух е проста работа да донесе малко бижута или златна монета в ръцете на вещица, но да отвори вратите на затвора, да обезоръжи стражите? Това не може да направи. — Тогава, погледът й като че се разфокусира и тя започна да се озърта диво из стаята. — Знаеш ли, че собствените ми синове свидетелстваха срещу мен? Знаеш ли, че моят обичан Кретиен е нарекъл майка си вещица?
— Мисля, че са го принудили, Дебора. Да се срещна ли с него? Кажи ми, как да ти помогна?
— О, мили мой Петир — отвърна тя. — Защо не ме послуша, когато те молих да дойдеш с мен? Но ти нямаш вина за всичко това. Аз съм виновна. — Тя поклати глава и продължи: — Има още нещо в тази история. Когато той умря, смятах, че нямам вина за това. Но прекарах цял месец в тази килия, и мислих, Петир. Гладът и болката изостриха разума ми.
— Дебора, не вярвай в онова, което ти говорят враговете ти, без значение колко често го повтарят и колко са убедителни!
Тя не ми отговори. Изглеждаше напълно безразлична. После отново се обърна към мен:
— Петир, моля те, направи нещо за мен. Ако утре ме заведат окована на площада, което е най-големият ми страх, настоявай да освободят ръцете и краката ми, за да мога да нося тежката свещ за покаяние, както е обичаят. Не позволявай осакатените ми крака да събудят жалост у теб, Петир. Страхувам се от оковите повече, отколкото от пламъците!
— Ще го направя — казах аз, — но няма защо да се притесняваш за това. Те ще ти дадат да носиш свещта и ще те преведат из целия град. Ще те накарат да я оставиш на стълбите на катедралата и чак тогава ще те вържат и ще те отведат на кладата. — Нямах сили да продължа.
— Чуй ме, искам да те помоля и за още нещо — каза тя.
— Да, продължавай.
— Когато всичко свърши, напусни града. Пиши на дъщеря ми, Шарлот Фонтене, жена на Антоан Фонтене, в Сан Доминго, което е в Испаньола. Пиши на адреса на търговеца Жан-Жак Тусен в Порт-о-Пренс, ще ти кажа какво.