— Бях несправедливо обвинена във вещерство — извика Дебора. — Не съм еретичка и не се кланям на Сатаната, не съм сторила зло на ни един от вас!
И преди старата графиня да заръмжи отново, тя продължи:
— Вие, синове мои, вие свидетелствахте против мен и аз се отричам от вас! А ти, моя обична свекърво, сама ще се провалиш в ада заради лъжите си!
— Вещица! — изпищя графиня Дьо Шамилар, обзета от ужас. — Изгорете я. Завържете я на кладата.
И тогава като че неколцина в тълпата започнаха да напират напред — дали от страх, или от желание да се изкарат герои, или пък просто се бяха оказали насред някакво раздвижване. Но въоръжените стражи не помръднаха.
— Вещица ли ме нарекохте? — отговори веднага Дебора и с широк жест захвърли свещта на камъните и разпери ръце пред мъжете, които трябваше да я хванат, но не го направиха. — Чуйте ме! Ще ви покажа какво е вещерство!
В този миг тълпата бе напълно обзета от ужас и някои дори бягаха от площада, а други напираха да стигнат до тесните улички, които извеждаха от него. Дори онези, които останаха на площада, вече бяха станали на крака, а малкият Кретиен притисна лице към графинята и отново се разтресе от ридания.
Но очите на всички все още бяха приковани в Дебора, която бе вдигнала слабите си разранени ръце. Устните й се движеха, но не успях да чуя никакви думи. Някъде от долните прозорци се чуха писъци. Над покривите се разнесе тътен, по-слаб от гръмотевица и затова още по-ужасяващ. Внезапно се разрази силен вятър, а с него се понесе и някакъв странен шум — някакво скриптене, което първо не можах да разпозная, но после си спомних преживените в миналото бури — старите покриви поддаваха под напора на вятъра и керемидите по тях се разхлабваха и чупеха.
След малко отвсякъде летяха керемиди, по една, по пет и по шест. Вятърът виеше и се събираше сякаш над самия площад. Дървените капаци на хана започнаха да се люлеят на пантите си. Чух гласа на Дебора над бурята и писъците на тълпата:
— Ела, мой Лашър, бъди мой отмъстител, повали враговете ми! — И като се приведе напред, тя вдигна ръце, лицето й беше червено и разкривено от гняв. — Виждам те, Лашър, познавам те! Призовавам те! — Изправи се, разпери ръце и изкрещя: — Унищожи моите синове, унищожи моите обвинители! Унищожи онези, които са дошли да видят как ще умра!
Керемидите се засипаха като порой от покривите — от църквата, от затвора, от сакристията, от покрива на хана, падаха по главите на пищящото множество долу. А трибуната за зрители, построена от слаби дъски, колове и въжета, споени грубо с хоросан, започна да се преобръща от вятъра и хората на нея се вкопчиха за пейките с писъци.
Само отец Ловие запази хладнокръвие.
— Изгорете вещицата! — изкрещя той, като се опитваше да си проправи път през ужасените мъже и жени, които се опитваха да слязат от трибуната. — Изгорете вещицата и бурята ще спре.
Но никой не се подчини на заповедта му. Макар че църквата бе единственото сигурно убежище от този вихър, никой не посмя да мине покрай Дебора, застанала на прага й с разперени ръце. Стражите бяха избягали от нея в паника. Енорийският свещеник се бе свил в далечния ъгъл, а кметът не се виждаше никъде.
Небето започна да притъмнява и хората се защураха, биеха се, проклинаха и падаха в суматохата. Графинята попадна под яростния дъжд от керемиди, загуби равновесие, преметна се сред гърчещите се тела пред нея и се стовари на каменните плочи. Двете момчета се бяха вкопчили едно в друго, когато върху тях се изсипа порой от каменни отломки от фасадата на църквата. Кретиен се преви като дръвче при градушка и се свлече на колене в несвяст. Сега и самата трибуна се срути, увличайки със себе си двете момчета и още около двайсетина души, които не бяха успели да се измъкнат.
Доколкото можах да видя, всички стражи бяха напуснали площада, свещеникът също бе избягал. Дебора пристъпваше назад към сенките, но очите й още бяха втренчени в небето.
— Виждам те, Лашър! — извика тя. — Моят силен и красив Лашър! — И изчезна в мрака на катедралата.
Аз хукнах от стаята и надолу по стълбите към лудницата на площада. Какво мислех в този момент не мога да ти кажа, освен че исках някак да стигна до нея и в суматохата да я отведа оттам.
Но докато бягах през площада, отвсякъде се сипеха керемиди, една ме удари по рамото, а друга — по лявата ръка. Виждах само вратите, които се блъскаха от вятъра, въпреки че бяха много тежки.